Следващите редове ще бъдат най-трудните и тежки за мен, откакто се отдадох на журналистика, и то не защото не намирам правилните думи, а защото те са толкова много, че трудно мога да си избера. Помните ли, преди време Ви говорих как в Плевен са се научили да обичат на инат, защото никой нехае за случващото се с баскетбола между четирите стени на зала “Балканстрой”?!
Убедих се, че наистина на никого в този град не му дреме за случващото се с моята и Вашата любима игра, или поне не на тези, на които наистина трябва да им пука, защото това им е работата – управници, ръководители или както там се наричат. Не, че не съм го знаела и преди. Никой не искал да дава пари за спорт, казват. Може би не сте питали по правилния начин или когото трябва?
Тъй като сърцето ми е отдадено на тази игра, макар и да не Ви се вярва, драги господа, има поне още 1000 други като в мен в този град, на които не им e обидно и ако трябва ще се молят, но ще променят нещата. Ако не вярвате може да ги видите в залата или на игрището, да, онова с очуканите кошове до Вашето училище, къща или парк. Ето го моят начин на разсъждение, за да не кажете, че само критикувам. Дано да Ви е от полза!
Признавам си, аз съм болезнен оптимист и винаги съм вярвала, че някъде в тунела има светлина за отбора, в чиято славна история стоят успехи над колоси в европейския баскетбол като Реал Мадрид и Партизан. Винаги съм смятала, че някъде там, в безкрайното сиво, в тъмнината, в немотията и мизерията, на някой му ПУКА. Този някой, макар и заровил глава в битовизмите, един ден ще осъзнае, че, ако може, трябва просто да прекрачи прага на моето скривалище, на мястото с най-скъпите ми спомени, за да изпита това, което аз изпитвам всеки ден.
И само този някой, ако пожелае, ще го хвана за ръка и ще му разкажа за отбора от Града под Панорамата, за бронзовите му медали от турнира за Купата на България през 2009 г., за първата победа над Лукойл Академик през същата година, за участието на Спартак в турнира Еврочалъндж на ФИБА, за спиращите дъха дуели с Балкан, за мачовете с Черно море и Левски и четвъртото място на отбора от родния ми град отпреди две години, за студа в залата, за усмивките и за треньорите.
После с този някой ще седнем на последния ред в залата и гледайки в изпотрошените й седалки и вехтите надписи по стените, ще му разкажа за първия ми мач. Как като малка стоях с отворена от удивление от уста, гледайки играчи като Хрисимир Димитров, Илия Станков, Мариян Костадинов, Петър Петров, Тодор Тодоров, Цветослав Острев, Александър Дяковски.
Този някой ще погледне, разбирайки тъгата ми и ще ме прекъсне, с въпроса “А къде са те сега?”, неочаквайки от мен да чуе, “Навсякъде другаде, но не и тук. Остана само един!”. И този някой с тежка въздишка ще отрони “Звучи тъжно!”, а аз ще отместя поглед от празния терен, ще погледна примирено и ще му отвърна “Помогни! Нямам повече надежда да раздавам.”
Думите ми ще го прережат като с нож и той ще скочи, отвръщайки “Добре. Кажи какво да правим?”. “Вече го направихме”, ще кажа аз, усмихвайки се, “НИЕ е добро начало. Спартак е силен, когато НИЕ значи повече от АЗ”, а после ще видим как за миг паркета, оглася се от детски смях. Този някой ще погледне долу и ще види как стотици хлапета, гонейки топката, попиват от това, което и аз през изминалите 18 години всяка събота – удовлетворението от баскетбола, от скърцащите кецове, допълнено от аромата на гума и натрапчивата миризма на люляка в близост до залата. От ей толкова мъничка го помня, та чак досега.
А този Някой, дето до мен седеше, ще ме хване за ръка и ще каже “Не се предавай. Надеждата е скрита дълбоко в теб, защото няма нищо по-скъпо от това – родното, което носиш в теб! Днес ти стори чудо и промени мен – един никой, на който не му пука, в някой, който вярва и иска да бъде да подаде ръка. Значи можеш да го направиш и с всички останали!”
Тогава ще се обърна към него с простичко “Благодаря”!
И след това тихо ще тръгнем към изхода, а той ще ме попита за последно – “А дали си струвa?”. Тогава ще му кажа – “Сега почакай, потърпи, а един ден децата, превърнали се в млади мъже и жени, обичащи играта, ще ни кажат своето простичко, но спиращо сърцето “БЛАГОДАРИМ, че не се отказахте от нас!”
P.S.: Ако сте стигнали дотук и сте се усмихнали поне един път, Ви каня утре в залата в 18.00 ч., за да погледаме баскетбол. Да, моята и надявам се вашата любима игра. Ако седнете в близост до някое дете, моля Ви погледнете го в очите и си помислете дали Вие не сте този, от чиято промяна има нужда този град – моят, Вашият и на всички деца.
