Той вече е звезда. Той е бъдещата звезда на Реал Мадрид и на европейския баскетбол. Той е лидер. Той е най-добър, най-силен, най-полезен, въобще – най-най-най. Той е роден, за да играе в НБА.
Или накратко: Той е MVP.
Всъщност, той се казва Константин Костадинов. И е просто едно объркано и със сигурност, притеснено от вниманието към него дете на 14 години. За няколко месеца извървя пътя от мизерията на родния Бургас до меката на спортната слава и символ за величие – Реал Мадрид. Грозното патенце се превърна в лебед, на който трябва да опазим крилата, за да не прекършим полета му.
Коцето е страхотен. В това спор, няма. Да те изберат два пъти в рамките на 5 месеца за най-добър баскетболист в своята възраст и да те провъзгласят за най-важния играч на Реал Мадрид, да имаш ключова роля и за купата и за титлата на „Белия балет”, това не става с връзки, но не става и с късмет. Става със сърце, отдадено на играта. И с неуморна работа, кураж и сила.
Как едно дете покорява баскетболен Еверест? Как от Делфин превземаш крепостта на Реал? Потърсихме човекът, чиято душа прелива от радост и гордост едновременно, но и от бащина обич и закрила – треньорът на 202-сантиметровия днес Константин Костадинов в Бургас – Петко Янков. Той изживя емоциите покрай шампионската титла на Реал и коронясването на бившия му възпитаник за MVP във финала на 14-годишните в Испания в Камбадос.
Какви чувства вълнуват сърцето на един отдаден на професията български треньор, гледайки случващото се на метри разстояние, от трибуните?
„Удовлетворение, блаженство, тъга, еуфория, ентусиазъм, гордост. За хилядите нюанси и хаоса, в които ме връхлитат емоциите просто нямам думи. На моменти усещането е пълно емоционално изтощение, а в следващия миг си изпълнен с дръзновение и енергия да работиш още по-целеустремено, да търсиш, откриваш, тренираш и даваш шанс на нови таланти”, споделя Янков, който поема Константин от първия му ден в залата в Бургас.
Треньорът, който работи заедно с Гергана Брънзова по проекта “Get Better” („Стани по-добър”), попива всеки миг от първенството в Камбадос. Ето и как описва видяното:
„Жизненост, удоволствие и любов. Това е най-кратко описание на видяното в зала “О Помбал” в Камбадос. Финалите на баскетболното първенство на Испания за момчета бяха ярка демонстрация на любовта към играта, удоволствието да се състезаваш с достойни противници и да изживееш емоцията на мига сред съмишленици и приятели. Впечатлен съм от взаимоотношенията между играчите, особено преди и след срещите. От приятелските разговори и подкрепата на треньорите един към друг. Усещането е, че си на гости на едно голямо баскетболно семейство. Имах шанса да се запозная с родителите на децата на Реал Мадрид. Няма болни амбиции, подкрепата към отбора е пълна, безрезервна и еднаква към всяко едно дете, независимо от това какво е показал на игрището или дори дали е играл в дадения мач. Умеят да празнуват шансовете, които им предоставя живота. На това учат и децата си. Те са съществена част от успехите на отбора, защото създават такава атмосфера, че всяко едно дете се чувства като у дома си, чувства се част от отбора. От баскетболна гледна точка видях 32 отбора в 8 групи, разпределени според класиране. Това дава шанс на по-слабите отбори да се докоснат до водещите, без да обезсмисля началната фаза на първенството. Най-добрите осем са на изключително ниво. Играе се на високо темпо, почти без тактически схеми, заслоните не са забранени, но рядко се използват. Играе се на пас, пробив без/с отклоняване. Нивото на техниката е несравнимо с българския шампионат. Ние имаме играчи, които спокойно могат да се включат в топ отборите. Малко от тях биха издържали на темпото. Мога да кажа, че нашите топ играчи просто не биха се откроявали от останалите”, впечатлен е Петко.
Трезвата оценка за играта на нашето „делфинчето” Костас (така всички наричат нашето момче в Реал и в Испания)?
„Той действително е сред най-добрите във възрастта си в Испания поради физиката, която притежава и таланта, който продължава да развива. Неговото представяне е впечатляващо най-вече заради влиянието, което оказва върху играта на отбора си, когато е на терена. Рядко взима грешни решения, подава в точния момент, бори се за всяка топка и е в непрекъснат контакт с треньора, следвайки точно указанията, без да е скован в някаква схема. Има добър процент стрелба от всички позиции в точния момент и е ефективен при борбата в подкошието.”
Как се e прoменил той – като игра, физика и поведение?
„Промяната в играта е вследствие от промяната на изискванията към него и наличието на балансиран отбор. Не се нагърбва да прави всичко и взема решения по-бързо. Техниката на водене и боравене с топката е на същото ниво, но всичко се прави на по-голяма скорост, което всъщност е видимият напредък. Като физика ми прави впечатление, че отслабнал като тегло, но е придобил повече атлетизъм и издръжливост. Пораснал е с 3-4 см за тези 9 месеца и е подобрил отскока и техниката си на забиване. Най-голямата разлика забелязах в поведението му. Станал е по-общителен, приветлив и усмихнат. Добре комуникира с треньорите и съотборниците си, както на игрището, така и извън него. Всяко движение, поглед и изражение показва, че той е в своя елемент, на точното място и пълноценно се наслаждава на момента, на удоволствието да играеш баскетбол.
В Мадрид с Коцето работят няколко треньора от екипа на Реал при подрастващите. Тяхна грижа е да го държат на първо място здрав и в кондиция. „Останалото е просто добри условия, систематична работа върху всички компоненти на баскетболната игра”, категоричен е Янков.
Животът на българчето в Испания е монотонен и скучен. Няма нищо общо с колоритното детство, през което минават връстниците му у нас. Тренира всеки ден по 2-3 часа, предимно следобед. Сутрин е на училище, където му преподават на испански и на английски. През първите 6 месеца в Мадрид Константин взима ежедневно допълнителни уроци по испански. Събота и неделя играе мачове или отново тренира, този път двуразово. Неговият ден за почивка е сряда.
„Сега се справя добре в училище, но в началото му бе доста тежко. Рядко излиза извън района на спортната база и училището. Предполагам, че за момче на 14 години не е леко, да не можеш да излезеш с приятели, когато пожелаеш, но когато обичаш това, което правиш и баскетбола е твоят живот, това е част от цената, която си приел да платиш”, разказва Петко.
От съвместната си работа в Бургас треньорът помни Коцето с вечната му жажда да се усъвършенства, да се труди и да върви напред. Условията и българската реалност, с която двамата се сблъскват са сурови – ледено-студени зали, ранни или твърде късни часове за тренировка, схлупени и малки салони, с ниски кошове и сумрачно осветление.
„Всеки ден, при всяка възможност той идваше в залата и полагаше усилия да усвоява умения и развива качествата си. Не обичаше да бяга, трудно можеше да го накара треньор да свали дрибъла ниско и да “свие краката”, да не забива в коша преди да е загрял добре. И все пак, ако мога да опиша с една дума най-доброто в него, това ще термина “coachable” т.е. способността да бъде трениран”, разкрива Янков.
Той се ядосва на шума, който се вдига около Константин и най-вече – на твърде бързите и ранни сравнения с Лука Дончич, който на 16 години вече бе в мъжкия отбор на Реал Мадрид и твореше чудеса на терена.
„Не ги приемам. Несравними са. Дончич е различен тип играч и вече има успехи на професионално ниво. Но все още и той е в началото на кариерата си и тепърва ще се доказва. Коцето е още дете. Да, талантливо, умно и хубаво момче, но е направил едва първата си крачка. Прекалено е рано да го провъзгласим за звезда. Нека да се радваме на успехите му, да го подкрепяме. Суперлативите и превъзнасянето на успехите по-скоро биха се отразили негативно”, предупреждава бургазлията.
„Сега Коцето е здраво стъпил на земята, благодарение на треньорите и екипа на Реал Мадрид. Те знаят как да съхранят психиката и да помогнат за изграждането на характера на една бъдеща звезда. Моето желание е той да е здрав, да съхрани любовта към баскетбола, уважението към родителите си. Да не забравя и цени истинските си приятели и винаги да си спомня от къде е тръгнал. И нека след 5-6 години, да тръгне по стъпките на Лука Дончич, Александър Везенков или Кристапс Порзингис към света на големите мъже – НБА. Тогава може да говорим за звезди, идоли и модели за подражание”, отсича Янков.
Какво е пожеланието на един треньор към възпитаник, който обича и над който трепери като над свой син?
„Да е здрав, да не спира да мечтае и работи здраво, за да постигне мечтите си. А най-високото ниво е НБА”, завършва откровената си изповед Петко Янков.
