Винаги е интересно да чуем мнението на големите майстори. По-важното обаче е да се вслушаме в техните думи, вдъхновени от опита и мъдростта. Днес даваме думата на Тодор Богданов – едно от най-емблематичните имена в славната баскетболна история на ЦСКА.
Роден през 1953 г. в София, прекарал 12 сезона при „червените“, с които записва най-славните страници от клубната история. 2 Титли, 6 Купи на България, европейски триумфи. Дългогодишен капитан на националния отбор. Човек реализирал се в спорта и след това в бизнеса. Ето и какво споделя той:
– Г-н Богданов, как започнахте да се занимавате с баскетбол?
– Започнах с лека атлетика, видях обаче, че ми се отдава баскетболът и се преместих. Живеех в центъра на София и според районирането трябваше да се запиша в „Спартак“. Майка ми ме заведе за ръката в залата на стадион „Раковски“, но там ни казаха, че сме закъснели за настоящия сезон и да отидем пак след няколко месеца за следващото първенство. Върнах се когато ми бяха казали, започнах да играя и се оказах по-добър от другите. Треньорът ме пита къде съм бил досега, а аз му отговорих – нали казахте, да дойда след първенството. И така започнах. Мъжете на „Левски“ тренираха в същата зала след нас и още тогава им правеше впечатление, че стрелям с отскок. Тогава това все още не беше навлязло масово. Добре играех, отдаваше ми се, бях в младшата възраст, след това в старшата. Станахме със Спартак два пъти шампиони при юношите в края на 60-те.
– Не е ли било по-логично по това време от Спартак да се озовете при мъжете на Левски?
– Дойде време да влизам войник. Вече бях национал за юноши. Оказа се обаче, че Спартак няма да има спортна рота и бях в ситуация да попадна в поделение, където не се играе баскетбол. Родителите ми се занимаваха с лека атлетика. Баща ми беше треньор и го помолих да говори с ЦСКА. Школата за високо спортно майсторство на ЦСКА бе там, където сега е музеят „Земята и хората“. Оказа се, че съм бил в списъка на ЦСКА за привличане, но са имали споразумение с Левски да не си „крадат“ кадри и трябваше да изчакаме, дали Левски ще има спортна школа въпросната година. Нямаха и така Цвятко Барчовски ме взе при „армейците“. Това е 1971 до 1973. Предложиха ми договор и така 12 години.
– Как съчетавахте спорта с образованието?
– Приеха ме във ВИФ (НСА), после обаче записах „Право“ в Софийския университет. Почти всички баскетболисти тогава имахме висше образование, в краен случай ВИФ. Атанас Голомеев завърши МИО, Петко Маринов – „Журналистика“, аз – „Право“. Да не говорим за тези в Академик. Всеки мислеше за бъдещето си след професионалния спорт. Реално завърших “Право” докато бях активен състезател, но получих възможност да практикувам професионално едва след края на кариерата ми в началото на 90-те години.
– Какви са първите Ви спомени от ЦСКА?
– Облечени с войнишки униформи всеки ден освен тренировки, имахме и часове по биохимия, биомеханика, физиология, най-тежките предмети от ВИФ ние ги учихме в началото в спортната школа. След заниманията тръгвахме към залата на стадион „Българска армия“, същата зала, която Александър Чакмаков два пъти реконструира, където сме играли мачове за европейските купи и която сега е склад. Най-впечатляващо обаче беше невероятното чувство за общност, за заедност. Всички в ЦСКА се мотивирахме едни от друг. Олимпийски и световни шампиони, медалисти на европейско и световно първенство. Легенди, таланти, млади надежди – всички заедно. В стола всички заедно – всеки си знае мястото – началници, медицински щабове, футболисти, волейболисти, ние. Така се създава ниво! Трябваше да тренираш като луд, за да имаш място в тази общност на ЦСКА.
– Как си извоювахте място на терена?
– Бях най-младият, но както можех да уважавам по-опитните, така и държах на своето и имах характер. Покрай мен бяха вече доказани играчи – Румен Пейчев, Петко Маринов, Янкулов, Ивайло Киров. В отбори ни бяха Бойчо Брънзов и Славей Райчев – национали, 5-ти в Европа. И Цвятко Барчовски казва: „Ще слушате Тошко“. Нали съм плеймейкър! Аз опитвам да правя комбинациите, те правят каквото искат. Имах позволение от треньора, ако не изпълняват заучените движения, имам право да изритам топката. Първият път като го направих Бойчо Брънзов тръгна да ме бие. В този момент се намеси Барчовски. Полека-лека станахме страхотен отбор. Познавахме се перфектно. Всеки знаеше какво може другият, кога и как да му подаде. Уверени хора. Убедени във възможностите си. Ако тогава имаше тройки, Петко Маринов щеше да има по 60 точки. Подплатено самочувствие. Победихме Цървена Звезда с 21 точки в София!
– Възможно ли е да се прави сравнение с баскетбола днес?
– Със сигурност играехме по-бърз баскетбол от сегашния ни национален отбор. Причината е, че сега играчите са много по-атлетични и защитите са много по-здрави. Настоятелно търсехме бързите атаки. Това беше желанието на Цеко Барчовски. Например, играем с Голомеев на Европейско първенство и всеки път като му подам тръгвам да се връщам в защита. Защото знам, че има само три възможности – кош, фаул или фаул и кош. Румен Пейчев по същия начин, станахме 5ти на Европейско за старша възраст. Аз бях 2 години по-малък, Пейчев им вкарваше по 30 точки още тогава. С такива фигури лесно се играе. Тогава вкарвахме повече – аз със сигурност съм тренирал повече от всички наши играчи сега. Може би само без Везенков. Две години непрекъснато съм тренирал по четири часа преди обяд. След всяка тренировка поне по един час още. Критерият за усилия на нашите играчи е много нисък. И като отидат в чужбина се оказват неконкурентоспособни. Това е основният проблем на българският баскетбол. Едва ли е по-различно и във футбола. За това нямаме играчи на най-високо ниво.
– Защо българската баскетболна система не може да създаде Александър Везенков?
– Нещата са сложни, не можем да кажем просто затова, защото… Нивото на усилия, критериите ни за успех, всъщност липсата на система. Нищо не е достатъчно. Нужни са много систематична работа и конкуренция. На клубно ниво трябва да работят все едно са в националния отбор преди Европейско първенство. Организация – държавата, федерацията, клубовете – всеки да знае приоритетите си, какво искат и къде искат да стигнем. Сега няма цел. Не може да работим за масов спорт, без да имаме високо спортно майсторство. В спорта пирамидата се строи от върха към основата. Вижте колко деца тренираха в Димитровград, когато имаха силен отбор с треньор Петко Маринов и след това колко останаха. Единна методика, скаутинг, дори при подрастващите трябва да има стимул. Поне да не плащат такси. После можем да им вземеш кецове – еднакви на всички. Да няма съревнование в това кой какви кецове има. Ако искат извън терена да са с електрически обувки на Мъск. Но на тренировка да са равни, да са отбор.
– Какво Ви мотивираше като млад баскетболист?
– Исках да бъда най-добрата възможна версия на себе си. Това, което е написано в американските мотивационни книги не сме го чели тогава, но сме го правили без да го знаем. Този, който си в живота си е това, което си си заслужил. Каквото вложиш, това е продуктът от теб. Пътна карта, визуализация. Аз в 4-ти клас имах снимки на най-добрите за времето си играчи и исках да приличам на тях. Исках да съм като Минчо Димов! Мечтите трябва да са големи, но реалистични и да се постигат стъпка по стъпка. Сега е много по-лесно, защото с Интернет имаш достъп до абсолютно всеки спортист, можеш да го гледаш как тренира, как играе, да копираш най-доброто от когото решиш и да се учиш денонощно. Тази информация и примери са безценни и младите трябва да се възползват. Ако те не го направят, много други техни връстници от цял свят ще го сторят и вече са ни изпреварили. Точно в момента го правят поне 1000 деца по света.
– Как виждате възраждането на ЦСКА това лято?
– Ще повторя отново това, което казах за развитието на играчите. Същото важи и за организациите. Трябва да се върви стъпка по стъпка. Важното е да не се спира. За жалост ЦСКА доста време бе спрял. След това Сашо Чакмаков и Роберт Гергов успяха да поемат по нов път. Точно така – стъпка по стъпка. Да развиваш баскетбол сега е като да плуваш в сярна киселина. Сигурен съм, че Чакмаков, Гергов и Росен Барчовски знаят как. Тази година трябва да се целят в Топ 4. Школа, зала, завръщане в елита, всичко е процес и успехите ще дойдат.
– Какви са Ви впечатленията от първите мачове на „армейците“ в НБЛ?
– От много време не бях ходил на мач. Това, което видях срещу Спартак Плевен не ме впечатли. Личи си, че отборът е нов, още не са се сработили. С липсата на основния плеймейкър игрището им се струваше тясно. Каквото и да направят, срещаха съпротива на съперника. Има много какво да се иска от опитните играчи, младите не бива да се примиряват с помощни функции. Според мен е много рано за оценки. Дано гардът Брандън Йънг се върне по-скоро на терена. Победиха трудно в Шумен, срещу Балкан показаха много хубави неща – агресия, повече отборна игра и комбинации. Следя развитието на Андрей Иванов. Физически е много здрав, дано работи за бързината си този сезон. Трябва да мечтаят и да имат цели. Всеки ден трябва да работиш. Като работиш създаваш конкуренция, защото и другите виждат и започват да полагат повече усилия. И което е по-важно, работиш ли повече, ставаш по-уверен.
– Парите ли са най-важни в съвременния спорт?
– В съседна Турция един нов баскетболен проект се започва с капитал от десетки милиони долари. Когато тръгваш да строиш, трябва да инвестираш. Трябва да купуваш, не може да си произвеждаш сам всичко. Тук с 400-500 000 евро бюджети искаме да правим отбори. Разликата е фрапантна и докато стоим толкова далече от добрите примери, ще сме само за местната сцена. С под 1 млн. евро годишно можеш да правиш само баскетбол за местна консумация. За това свалям шапка на Чакмаков, Гергов и Барчовски, защото са се захванали с много тежка и неблагодарна мисия. Тази всеотдайност трябва да се оценява. Разбира се и спонсора – никой не може да ме убеди, че дават пари за спорта, само за да се рекламират. Те са приели грижата за спорта като обществен ангажимент. Благотворителност, която опитва да запълни липсата на държава в тази сфера. Държавата дава нищожни пари за спорта, с което ясно казва, че или не се интересува от него или просто никой не разбира колко е важен.
– Какво Ви даде баскетболът за втората Ви кариера след спорта?
– Най-важна е дисциплината. Тя е в основата на всеки успех. На второ място е да се занимаваш с неща, които ти носят удоволствие. При мен така беше с баскетбола, после се занимавах със спортна реклама. През 1992 г. влязох в спортната агенция на Лъчо Танев и Наско Сираков. Търсил съм пари за спорта, управлявал съм зала „Универсиада“, като адвокат съм защитавал правата на спортисти. Все неща, които са ми носили удовлетвореност. Вече съм пенсионер. Почти на 70 години съм. Печелил съм честно пари и в двата строя – и при социализма и при капитализма. Но трябва да имаш цел, да я преследваш и да знаеш къде искаш да стигнеш. Социализмът е страхотна система грижи се за хората, но ти позволява да заспиш. Да се отпуснеш. Капитализмът те държи буден, там всеки играе до край, по-твърдо. Малко да се отпуснеш и си аут.
– Какво бихте искал да запомнят децата от Вас?
– Да поемат отговорност за живота си. Те са отговорни за всичко, което ще им се случва. Животът им ще бъде резултат от техните действия. Да си определят точно и ясно целта. И всеки ден да работя много. Да си представят какви искат да станат. Да имат идоли, които да следват. Да визуализират. Да видят като истина в мечтите си това, което искат да им се случи. И всеки ден един час преди тренировката и един час след тренировката да са в залата. Това определя кой до къде ще стигне.
Снимки: LAP.BG/CSKA-basket.bg
