Емил Стоилов е сред най-талантливите български баскетболисти. Той записа първи точки със зрелищна забивка в ACB Лигата при победата на Естудиантес над Билбао с 95:89. Центърът говори пред „България днес“, като сподели как се развива кариерата му.
– Емил, какви са емоциите след първите точки в най-силното европейско клубно първенство?
– Усещането е страхотно! Много се радвам, че точно със забивка вкарах първия си кош в най-силната лига в Европа. По-важно е, че успяхме да спечелим мача. След срещата съотборниците ме поздравиха. Треньорът Хавиер Замора ми изпрати съобщение, но е лично и ще го запазя за себе си. За него най-важното е да се развия като личност и добър човек. Никога да не забравям откъде съм тръгнал и да стоя здраво стъпил на земята, каквото и да постигам. Неща, на които много държат и родителите ми. Чисто баскетболно иска винаги да давам 100% от себе си, да правя всичко на максимална скорост, да играя твърдо и да изпълнявам детайлите перфектно.
– Колко ценни са тези минути срещу най-добрите баскетболисти в Европа?
– Огромен опит и невероятно преживяване за мен. Играя срещу отбори и играчи, които досега съм гледал само по телевизията и на които се опитвам да подражавам. В повечето случаи влизам за по-малко от минута, но е в много важен момент от мача. Дали за да предотвратя това някой от центровете да направи фаул в края на частта или за важна защита, трябва да изпълня задачата перфектно. ACB лигата и подрастващите първенства нямат нищо общо. При мъжете всичко се изпълнява с точност. Дори най-малката грешка в защита довежда или до тройка, или до забивка. В нападение всеки пас трябва да е прецизен. В противен случай стрелецът не остава свободен заради агресивната защита и създаденото предимство вече го няма. Освен това, в ACB всички отбори са равностойни. Последният може да победи първия. Всеки мач е като финал.
– Какви са елементите, които най-много трябва да развиете във вашата игра?
– Да подобря стрелбата си от далечно разстояние, за да мога да играя по-свободно на позиция 4 и естествено физиката си, за да мога да се противопоставям равностойно на високите играчи при мъжете.
– Като малък започвате да тренирате баскетбол, но се отказвате. Каква беше причината да спрете и защо след това отново започнахте с тренировките?
– Като малък обичах много да спортувам, каквото и да е. Затова и опитвах всички достъпни спортове. Така стана и с баскетбола. Няма нещо конкретно, което да ме е отказало. Просто в този момент ми хареса тениса и реших да опитам. Впоследствие бащата на най-добрия ми приятел ме убеди, че трябва да се занимавам с баскетбол заради ръста. Записах се в „Овергаз“ при Ивета Барчовска на по-сериозно ниво и този път вече ме грабна окончателно.
– Имахте покана за лагер с националния отбор. Какво се случи, за да не се присъедините?
– Имах повиквателна за ноември и за февруари. За съжаление датите, на които ме искаха в София, съвпадаха с мачове на Естудиантес. От клуба предложиха да отида директно за квалификациите в Рига, но логично Росен Барчовски не беше съгласен на този вариант.
– Докъде може да стигне България на Евро 2021?
– Винаги съм готов да се включа, независимо дали са контролни срещи, квалификации или европейско първенство, стига треньорът да ме поиска в състава. Евробаскет е мечта на всеки баскетболист в България и ще бъде невероятно преживяване и опит за всички участници и фенове. Не мога да правя прогнози докъде можем да стигнем. Всичко си зависи от нас. Ако получа шанс да участвам, съм готов да дам всичко в името на отбора, за да постигнем възможно най-добри резултати.
– Какво е мнението ви за развитието на детско-юношеския баскетбол в България. Имате поглед от годините в ЦСКА и можете да направите сравнение с начина на работа в Испания. Къде изоставаме и какво според вас може да се направи по-добре, за да бъдат открити и развити повече таланти?
– Най-голямата разлика, която намирам, е отдадеността в Испания към баскетбола и всеки друг спорт. Както и важността, която се дава на физическата подготовка. Например в ЦСКА тренирах по час и половина – два баскетбол на ден. Докато тук подрастващите имат всеки ден тренировка по 3-4 часа, от които половината са физическа работа.
Смятам, че най-важното при развитието на подрастващи е това да им се дава шанс да се развият всестранно. Тоест, да не се слага едно дете на позиция център, само защото е най-високото в отбора. Клубовете трябва да използват стил на игра, който позволява на всеки да прави всичко, защото в модерния баскетбол се търсят играчи, които да могат еднакво добре да играят и под коша, и от периметъра. Точно това направи с мен Христо Ценов, докато бях в ЦСКА. Играехме такъв стил, който ми позволяваше освен да играя на нисък пост, да стрелям, да пробивам и т.н. Затова днес, въпреки че все пак играя център, имам много различни умения.
В толкова ранна възраст не е правилно да се ограничава развитието на даден играч, защото все още не се знае в какво ще е добър и на каква позиция ще може да играе. Друг аспект, върху който смятам, че трябва да се обръща повече внимание от по-рано, е играта на заслон с топка или „Pick and roll“. Това е настоящето и бъдещето на баскетбола. Затова мисля, че трябва да се работи от по-ранна възраст, за да се изградят по-лесно навици занапред.
И последно – зоновата защита. Единственото, което може да се случи при употребата й при подрастващи, е да ги „осакати“. Лоша тенденция в България е да се използва „зоната“ при деца на по 10-12 години, защото този тип защита позволява свободни стрелби от далечно разстояние, а играчите на тази възраст още не могат да стрелят. Така „победителите“ в бъдеще стават много слаби защитници. Миналата година треньор ни беше Александър Джикич. За цял сезон не сме използвали зонова защита нито веднъж. Дори някога да се случи, то е за специална ситуация и за съвсем малко време.
– Кой беше най-трудният момент, когато отидохте да живеете в Испания и как успяваше да преборите носталгията?
– Най-трудният момент беше точно носталгията към близки и приятели. Най-много ми помогна това, че бързо се сближихме с другите момчета. Всички бяхме в една и съща ситуация и се подкрепяхме взаимно. За всяка Коледа се прибирах. Родителите ми през няколко месеца идваха да ме виждат, така че бързо се справих и с това препятствие.
