Тодор Тодоров разказва за работата си с Левски Лукойл пред НБЛ
Цялата система в България трябва да се промени, смята гардът
Това, което променя класата на българския спорт е финансирането, казва треньорът на Левски Лукойл пред “Труд”
“Дневник ЕuroBasket 2017” продължава да Ви предлага най-интересното от шампионата
Нандо Де Коло се радва на семейството си
Те ще влязат в сила от 1 октомври
Малката Ева е първородната рожба на национала и приятелката му Кристин
Трикратният европейски шампион с Испания подкрепи Дани Педроса в тренировка
25 точки за гарда на Левски Лукойл срещу Балкан
Любовта се настани в Египет… Не това не е сцена от филм, а най-приятният момент за баскетболиста на Берое Николай Николов и неговата приятелка Офелия. Гардът получи най-важното “Да” в живота си от своята любима. Мястото, избрано за този миг, пък е повече от магическо - Пирамидите в Гиза.
Ето го и събеседник №2 в новата ни, свежарска и изцяло положителна рубрика, в която ви срещаме с лицата на българското баскетболно съдийство. След фурора с историята на диджея на родните арбитри Ивайло Ресиловски на старта на поредицата ни, която ще продължи и през лятото, сега е ред на Венцислав Великов. Днес, в ръцете на Ресиловски и Великов, заедно с Милен Цветков е поверена втората финална среща в НБЛ между Левски Лукойл и Балкан в зала "Универсиада". И докато Венци се настройва психически за тежката битка, която предстои и в която той и колегите му трябва да бъдат перфектни, ние ще ви разкажем за него такъв, какъвто малцина го познават. Понякога мечтите не се сбъдват за добро. Венцислав Великов – един от най-добрите български съдии, расте с голямата мечта, когато порасне, да стане професионален футболист. Футболът е на почит в дома на семейство Великови в Добрич, а Венци не пропуска мач по телевизията, заедно с баща си. Великата радост от четвъртото място на националния отбор на световното в САЩ през 1994-та оставя ярък отпечатък в душата на 10-годишното по това време момче. Той решава да опита и се записва да тренира. Съдбата обаче има други планове за него. „Ходих на няколко тренировки по футбол и тъй като бях по-малък на възраст от другите деца, те не ми подаваха и треньорите все ме поставяха да играя като защитник, а аз естествено исках да играя като нападател. Това ме разочарова и се отказах”, повдига завесата на своето детство Великов. В баскетболната зала го вкарва най-добрият му приятел: „Честно казано, в началото не ми беше толкова интересно, но въпреки това ми доставяше удоволствие да вкарвам кошове, беше много по-трудно от това да вкараш гол“. По това време треньорите все още са обикаляли училищата, за да търсят талантливи деца. Точно чрез тази практика и г-жа Венета Великова избира Венци, подпалвайки баскетболната искра в душата му. След няколко тренировки малчуганът вече разбира, че това е неговият спорт , който бързо се превръща и в най-голямата му страст. Великов е от последните поколения у нас, за които игрите от сутрин до вечер навън са безкраен празник. Без компютри, таблети и скъпоструващи мобилни телефони. Не бил палав, а освен това винаги разполагал с желязно алиби - когато все пак станело напечено, кака му винаги го пазела и поемала върху себе си отговорност за белите му. Венци отсъства често от вкъщи и училище, защото постоянно пътува за мачове. Образованието обаче на първо място за родителите му, които не правят компромиси. „Знаех, че ако имам слаби оценки, майка ми и баща ми ще ми забранят да ходя на тренировки. Имаше случай, в който пропуснах зонално първенство в Плевен, защото трябваше да правя класна работа по литература, а учителката не позволи да я подготвя самостоятелно. От въпросния турнир съотборниците ми се върнаха с автографи от играчите на много силния по това време мъжки отбор на Спартак Плевен и за мен това беше голямо разочарование”, връща се назад във времето реферът. Като дете носи екип с №13 върху гърба. Избира го, заради рождената си дата. Роден е навръх Освобождението на България от турско робство 3-ти март 1984 г.(също като Тодор Стойков!). „По това време нямаше възможност да се играе с 3-ти номер, тъй като номерата бяха от 4 до 15. Исках да има цифрата 3 на гърба ми и това бе единствената възможност”, разкрива Великов. Като баскетболист Венци никога не е бил егоист, а най-голямото му изкушение била стрелбата от тройката. С усмивка си спомня за идеалния синхрон между себе си и свой съотборник при играта на заслон и контразаслон, с която можели да разплачат всеки съперник. „В един мач отбелязахме общо 60 точки само по този начин. Поставяхме заслон и един от нас винаги беше свободен, което немиуемо водеше до лесни 2 точки”, разказва ни Венцислав. Годината на новото начало в живота му е 2010-та. Тогава той напуска Добрич и става част от Софийската съдийска колегия. В баскетболната зала среща и своята голяма любов и настояща съпруга Василка Великова. „Отидох на първото събиране на съдиите за сезона и там я видях. Започнах да разпитвам останалите кое е това момиче. Разбрах, че е секретар на баскетболни мачове и първоначално се срещахме по залите. След това започнахме да излизаме и година по-късно вече знаех, че това е жената за мен. „ Венци и Василка стават официално семейство през юни 2012 г., а преди по-малко от година посрещнаха на бял свят и първата си рожба – малката Маргарита. „Много е послушна. Естествено, колкото повече пораства, толкова повече започва да проявява и характер, но имаме щастието да е много кротко дете”, коментира с гордост таткото. Първите си стъпки в съдийството за Великов са като студент в Икономическия университет във Варна. Първоначално е скептично настроен, но впоследствие вижда в това възможност да остане близо до баскетбола: „Винаги съм казвал, че съдийството е пристрастеност и доказването във всяка една среща те кара да искаш повече и повече.“ Продължаваме да питаме какво обсъждат съдиите по време на таймаутите и почивките. Въпрос, който зададохме и на първия гост в нашата рубрика – Ивайло Ресиловски. Ето и отговорът, който ни даде Великов: „Ако забелязвате, че разговорите са разгорещени не е добре. Това означава, че има проблем“, шегува се Венци. „Говорим за спорна или дискусионна ситуация, която сме имали. Какво може да подобрим, на какво да наблегнем и евентуалните проблеми, които може да възникнат до края. Когато съм старши съдия винаги се опитвам да говоря положително по време на тези прекъсвания. Дори и да сме допуснали грешка, трябва да я забравим и да се съсредоточим върху това какво ни предстои. Най-неприятното е да мислиш за грешката, защото неминуемо ще последва и друга. Сигурен съм, че никой не иска да греши и след това да бъде критикуван.” За втора поредна година Великов беше избран от колегите си за „Съдия на годината“ „Колкото и тривиално да звучи, тази награда означава много за мен. Тримата съдии сме третият отбор на игрището и за това всеки един от нас трябва да е „отборен играч“. Няма среща, в която някой треньор, баскетболист или фен да каже – „този съдия е много добър, но съдийството в мача беше слабо“. Съдийството е било добро, или не. Няма среден вариант. Тази награда означава, че колегите ми ме смятат за отборен играч, имат ми доверие и се надявам да им е приятно да бъдат в един отбор с мен. Великов разказва през смях и за случка на баскетболния терен от преди две гоини. „Ръководихме мач в Правец между Лукойл Академик и Рилски спортист. Това определено не беше моят ден. Още, когато хвърлих спорната топка неволно бръкнах в окото на единия баскетболист. За радост не го нараних и изпълнихме спорната топка отново. Малко по-късно, при една бърза атака спринтирах да заема новата си позиция и не видях Христо Захариев, който беше застанал пред мен. Блъснах се в него и паднах на пода. Играта си вървеше и си мислих, че никой не разбра. Но… точно в този момент погледнах Мартин Хорозов, който беше от отсрещната страна и едвам сдържаше усмивката си. Вече знаех, че подигравките няма да ми се разминат. Това обаче не бе всичко – няколко минути по-късно, на оператора от БНТ му се счупи стола и той падна на земята. Тогава половината състезатели ме заобиколиха и смеейки се започнаха да ми се подиграват с думите „твоето падане беше 10 пъти по-добро“. Тогава осъзнах, че всички в залата са видели моето изпълнение и започнах да се смея с тях. Извън съдийското поприще, Венцислав работи в рекламна агенция. Всеки ден след работа бърза да стигне до вкъщи, за да не изтърве и миг от порастването на дъщеричката си. Днес мечтите му са малко по-различни от времето, когато е на 10 и запленен от майсторството на Стоичков, Балъков и останалите от „златното поколение” наши футболисти на световното в САЩ. Днес един от най-добрите ни съдии мечтае някой ден Маргарита да гледа как баща й свири на голям баскетболен форум и да се гордее с него.
В баскетбола краят обикновено е щастлив за едни и горчив за други. Средно положение няма, а след като и последните светлини в залите бъдат изгасени, идва време за равносметки. За българския баскетбол, поне тази, тук, ще мине под графата “случаи”, особено що се касае до финалната серия в НБЛ. Левски Лукойл е шампион в НБЛ през 2017/2018, който не малко хора определиха като по-силен от предишния, заради конкуренцията за първото място в редовния сезон. Втори остана Балкан, който пък бе отборът допуснал най-малко загуби преди плейофите – 5 (б.а. – едната от тях служебна). Бронзът отиде при Рилски спортист, а четвъртото място е за Академик Бултекс 99. Но да се върнем на ожесточено коментираната серия за златото. Коментари, които могат да минат и под надслов “Кой крив, кой прав”, както казва народа, но вместо на скандали, нека обърнем внимание на играта: Когато цифрите говорят Три победи за Левски Лукойл във финала, съответно със 71:65, 71:60 и 86:85, като последните две, извоювани във врящия котел на “Арена Ботевград” - факт, за който на момчетата от тима трябва да свалим шапки! Балканци спечелиха само веднъж със 71:69 в София. Успехът на "сините" бе изкован със защита, която знаем, че или печели, или губи големите мачове. Левски ограничи отборa с най-доброто нападение в лигата през този сезон до 71 точки в три от четирите си срещи (б.а. – в редовния сезон Балкан правеше средно по 87 точки на мач, а в полуфиналите – средно по 84.3 на двубой). Нещо повече. От атомното нападение на Балкан, което цяла година газеше всичко живо по пътя си, в този финал нямаше и следа и това е още едно достойнство, което няма как да отречем. Тактиката на Левски бе брилянтна и омота в паяжина основните оръжия на "зелените". От осем баскетболисти, които основно носят точките на Балкан – Христо Захариев, Венцислав Петков, Павел Иванов, Игор Кесар, Дейвид Хоутън, Дивон Уошингтън, Джордан Калахан и Брандън Фортънбъри, столичани успяваха да ги лимитират до 3-4-ма в среща (б.а - като трябва да се отбележи и отсъствието на първия в мач №3 заради наказание). В последния двубой Дивон Уошингтън и Павел Иванов приключиха без отбелязана точка, а Брандън Фортънбъри и Дейвид Хоутън останаха съответно с по 4 и 5. Разумната ротация на Левски Лукойл Още един плюс, който натежа в полза на "сините". Във финалите се включиха много силно Неманя Милошевич (със средно по 12.5 точки в серията), Омари Гудул (9.5) и Дарил Брайънт, който в четвъртия мач реализира 13 точки и дали, защото бе подценен от Балкан, или просто защото най-малко усещаше напрежение в себе си, но американецът се превърна в златния жокер на Тити Папазов. А когато разполагаш с играчи като Станимир Маринов, поднесъл на тепсия победата на своите в третия мач с 25 точки, и Божидар Аврамов, чийто кош в последните секунди в мач №4 се оказа разликата в срещата, няма как накрая да не лепнеш от шампанско. Последните двама износиха тежестта на плещите си през последните седмици и доказаха, че са характери, че колкото и да бъдат отричани, ТЕ СА ЛИДЕРИ. Дуото, за което всички говорят Христо Захариев и Венцислав Петков са двамата състезатели на Балкан, които оставиха сърцата си на терена и то не само във финалите, но и през целия сезон. Приятелството им се оказа движещата сила за “зелените”, а около себе си те успяха да обединят останалите си съотборници и един цял град, превръщайки го в семейство. Нещо, от което могат да бъдат горди. Те са сред главните виновници за атмосферата в “Арена Ботевград” в мач №3 и №4. Приятното тук е, че българското отново надделя! Примерът, който никой не видя Хубавото на тази серия, освен жестоката битка и драма на паркета, го имаше. Но никой не го видя, защото всички търсеха скандали и разчистваха стари сметки. На фона на скандалите, агресията и обвиненията, които хвърчаха и от двете страни, нека пишем заслужен “Отличен” за баскетболистите и на Балкан, и на Левски Лукойл. Те останаха професионалисти, спазиха феърплея и се държаха като достойни мъже. И една молба: Момчета, продължавайте да бъдете пример – за себе си, за децата, които ви гледат всеки ден и които нямате си и представа колко искат да приличат на вас, за всички хора, които от сърце обичат баскетбола и за България. За омразата и баскетбола Обвинения, обиди и какво ли още не имаше в битката за титлата. Бомбата затиктака още през февруари, в полуфиналите за купата и в мачовете от първенство между двата отбора, но гръмна в мач №2. Фитилът й бе агитката на Левски зад пейката на Балкан, прекъснатият на два пъти мач, с хвърлени предмети и отказваща да напусне залата публика на Балкан. Последваха санкции и още обвинения. Най-хубавото от тази ситуация е, че нямаше пострадали, не че тя сама по себе си има нещо общо с нормалното. Дали правилата в случая се спазени или не, е без значение, но последствията от нея няма как да бъдат изтрити. Това е петно върху разклатения и без това имидж на българския баскетбол, който се докара до тук заради отказването на властимащите да поемат отговорност и застанат на твърда позиция през годините. Последните дни комедията, стана трагедия. Лига и федерация си измиваха ръцете, сочеха се с пръст и всеки друг им бе виновен за резила, само не и те. Твърде удобно е да ползваш дивиденти, когато всичко е спокойно. Задължително е да поемеш отговорност, когато къщурката ти се клати. Важи и за НБЛ, които не се разбра какви ги свършиха цяла година, освен, че събраха един чувал с пари, и за федерацията, където вечно стоят като щрауси с глави в пясъка. Най-страшното е, че хора, натоварени с власт, излизат и говорят против правилата, които сами са писали, одобрявали и приемали! Случаят “Захариев” Още един случай. В тази финална серия с лопата да ги ринеш, наред със случая с бутилките, с хвърлените запалки и монети, с публиката и т.н. За седмица името на Христо Захариев се превърна в по-често споменавано от това на отборите във финалната серия в НБЛ. Да, той е допуснал грешка, хвърляйки онази бутилка, но допускате ли дори за момент, че е бил провокиран? Със сигурност постъпката не е по правилата, но интересното е, че Захариев бе единственият, който излезе пред баскетболната общественост и със смирение пое отговорност за постъпката си. Смирение обаче нямаше у никого другиго. Защото, когато си виновен е най-правилно да признаеш, да си понесеш последствията и да продължиш, правейки всичко по силите си да не се повтори. Той стоически изтърпя да гледа отстрани в мач №3, появявайки се на терена вчера амбициран повече от всякога, така както само Биг Зи може, и както само големите могат. А само който не е допускал грешки, той може да съди. За бесилото Няма как да си изкривим душите. Безпрецедентният случай с издигнатото бесило над пейката на Балкан в мач №2 от финалите ще остане като грозен белег в тази серия. Когато в държава, имаща себе си за европейска, в 21-ви век, се случи подобно нещо, това е страшно. Баскетболът е игра, която учи хората на равенство и ги събира, за да ги обединява, а не да ги разделя. Истината е, че това бесило не беше за тъмнокожите играчи на Балкан, а за тези, които превърнаха баскетбола в случай. Дано сте доволни от резултата! И за да завършим, оптимистично, което е трудно на фона на всички събития от изминалите дни, все още вярваме, че някъде дълбоко във “вас” (б.а. – господа, управляващи и ръководители) е останала частица морал и обич към играта. Пожелаваме си, един ден да говорим за българския баскетбол не като за случай, а като за явление, каквото е било и преди време. Защото всяко ново нещо е добре забравеното старо. ТИТЛАТА Е “СИНЯ”! ЛЕВСКИ ЛУКОЙЛ НАДИГРА БАЛКАН С 3-1
Ето го и събеседник №2 в новата ни, свежарска и изцяло положителна рубрика, в която ви срещаме с лицата на българското баскетболно съдийство. След фурора с историята на диджея на родните арбитри Ивайло Ресиловски на старта на поредицата ни, която ще продължи и през лятото, сега е ред на Венцислав Великов. Днес, в ръцете на Ресиловски и Великов, заедно с Милен Цветков е поверена втората финална среща в НБЛ между Левски Лукойл и Балкан в зала "Универсиада". И докато Венци се настройва психически за тежката битка, която предстои и в която той и колегите му трябва да бъдат перфектни, ние ще ви разкажем за него такъв, какъвто малцина го познават. Понякога мечтите не се сбъдват за добро. Венцислав Великов – един от най-добрите български съдии, расте с голямата мечта, когато порасне, да стане професионален футболист. Футболът е на почит в дома на семейство Великови в Добрич, а Венци не пропуска мач по телевизията, заедно с баща си. Великата радост от четвъртото място на националния отбор на световното в САЩ през 1994-та оставя ярък отпечатък в душата на 10-годишното по това време момче. Той решава да опита и се записва да тренира. Съдбата обаче има други планове за него. „Ходих на няколко тренировки по футбол и тъй като бях по-малък на възраст от другите деца, те не ми подаваха и треньорите все ме поставяха да играя като защитник, а аз естествено исках да играя като нападател. Това ме разочарова и се отказах”, повдига завесата на своето детство Великов. В баскетболната зала го вкарва най-добрият му приятел: „Честно казано, в началото не ми беше толкова интересно, но въпреки това ми доставяше удоволствие да вкарвам кошове, беше много по-трудно от това да вкараш гол“. По това време треньорите все още са обикаляли училищата, за да търсят талантливи деца. Точно чрез тази практика и г-жа Венета Великова избира Венци, подпалвайки баскетболната искра в душата му. След няколко тренировки малчуганът вече разбира, че това е неговият спорт , който бързо се превръща и в най-голямата му страст. Великов е от последните поколения у нас, за които игрите от сутрин до вечер навън са безкраен празник. Без компютри, таблети и скъпоструващи мобилни телефони. Не бил палав, а освен това винаги разполагал с желязно алиби - когато все пак станело напечено, кака му винаги го пазела и поемала върху себе си отговорност за белите му. Венци отсъства често от вкъщи и училище, защото постоянно пътува за мачове. Образованието обаче на първо място за родителите му, които не правят компромиси. „Знаех, че ако имам слаби оценки, майка ми и баща ми ще ми забранят да ходя на тренировки. Имаше случай, в който пропуснах зонално първенство в Плевен, защото трябваше да правя класна работа по литература, а учителката не позволи да я подготвя самостоятелно. От въпросния турнир съотборниците ми се върнаха с автографи от играчите на много силния по това време мъжки отбор на Спартак Плевен и за мен това беше голямо разочарование”, връща се назад във времето реферът. Като дете носи екип с №13 върху гърба. Избира го, заради рождената си дата. Роден е навръх Освобождението на България от турско робство 3-ти март 1984 г.(също като Тодор Стойков!). „По това време нямаше възможност да се играе с 3-ти номер, тъй като номерата бяха от 4 до 15. Исках да има цифрата 3 на гърба ми и това бе единствената възможност”, разкрива Великов. Като баскетболист Венци никога не е бил егоист, а най-голямото му изкушение била стрелбата от тройката. С усмивка си спомня за идеалния синхрон между себе си и свой съотборник при играта на заслон и контразаслон, с която можели да разплачат всеки съперник. „В един мач отбелязахме общо 60 точки само по този начин. Поставяхме заслон и един от нас винаги беше свободен, което немиуемо водеше до лесни 2 точки”, разказва ни Венцислав. Годината на новото начало в живота му е 2010-та. Тогава той напуска Добрич и става част от Софийската съдийска колегия. В баскетболната зала среща и своята голяма любов и настояща съпруга Василка Великова. „Отидох на първото събиране на съдиите за сезона и там я видях. Започнах да разпитвам останалите кое е това момиче. Разбрах, че е секретар на баскетболни мачове и първоначално се срещахме по залите. След това започнахме да излизаме и година по-късно вече знаех, че това е жената за мен. „ Венци и Василка стават официално семейство през юни 2012 г., а преди по-малко от година посрещнаха на бял свят и първата си рожба – малката Маргарита. „Много е послушна. Естествено, колкото повече пораства, толкова повече започва да проявява и характер, но имаме щастието да е много кротко дете”, коментира с гордост таткото. Първите си стъпки в съдийството за Великов са като студент в Икономическия университет във Варна. Първоначално е скептично настроен, но впоследствие вижда в това възможност да остане близо до баскетбола: „Винаги съм казвал, че съдийството е пристрастеност и доказването във всяка една среща те кара да искаш повече и повече.“ Продължаваме да питаме какво обсъждат съдиите по време на таймаутите и почивките. Въпрос, който зададохме и на първия гост в нашата рубрика – Ивайло Ресиловски. Ето и отговорът, който ни даде Великов: „Ако забелязвате, че разговорите са разгорещени не е добре. Това означава, че има проблем“, шегува се Венци. „Говорим за спорна или дискусионна ситуация, която сме имали. Какво може да подобрим, на какво да наблегнем и евентуалните проблеми, които може да възникнат до края. Когато съм старши съдия винаги се опитвам да говоря положително по време на тези прекъсвания. Дори и да сме допуснали грешка, трябва да я забравим и да се съсредоточим върху това какво ни предстои. Най-неприятното е да мислиш за грешката, защото неминуемо ще последва и друга. Сигурен съм, че никой не иска да греши и след това да бъде критикуван.” За втора поредна година Великов беше избран от колегите си за „Съдия на годината“ „Колкото и тривиално да звучи, тази награда означава много за мен. Тримата съдии сме третият отбор на игрището и за това всеки един от нас трябва да е „отборен играч“. Няма среща, в която някой треньор, баскетболист или фен да каже – „този съдия е много добър, но съдийството в мача беше слабо“. Съдийството е било добро, или не. Няма среден вариант. Тази награда означава, че колегите ми ме смятат за отборен играч, имат ми доверие и се надявам да им е приятно да бъдат в един отбор с мен. Великов разказва през смях и за случка на баскетболния терен от преди две гоини. „Ръководихме мач в Правец между Лукойл Академик и Рилски спортист. Това определено не беше моят ден. Още, когато хвърлих спорната топка неволно бръкнах в окото на единия баскетболист. За радост не го нараних и изпълнихме спорната топка отново. Малко по-късно, при една бърза атака спринтирах да заема новата си позиция и не видях Христо Захариев, който беше застанал пред мен. Блъснах се в него и паднах на пода. Играта си вървеше и си мислих, че никой не разбра. Но… точно в този момент погледнах Мартин Хорозов, който беше от отсрещната страна и едвам сдържаше усмивката си. Вече знаех, че подигравките няма да ми се разминат. Това обаче не бе всичко – няколко минути по-късно, на оператора от БНТ му се счупи стола и той падна на земята. Тогава половината състезатели ме заобиколиха и смеейки се започнаха да ми се подиграват с думите „твоето падане беше 10 пъти по-добро“. Тогава осъзнах, че всички в залата са видели моето изпълнение и започнах да се смея с тях. Извън съдийското поприще, Венцислав работи в рекламна агенция. Всеки ден след работа бърза да стигне до вкъщи, за да не изтърве и миг от порастването на дъщеричката си. Днес мечтите му са малко по-различни от времето, когато е на 10 и запленен от майсторството на Стоичков, Балъков и останалите от „златното поколение” наши футболисти на световното в САЩ. Днес един от най-добрите ни съдии мечтае някой ден Маргарита да гледа как баща й свири на голям баскетболен форум и да се гордее с него.
