Може би това ме държи жив, както и внуците ми, разказа пред “Код спорт” една от легендите на играта у нас
На 22-ри април ще се опитаме да направим шоу, каза още един от капитаните в Мача на звездите
Опитите ни да създадем един уникален проект за развитие на школата във Варна удариха на камък, споделя още баскетболистът на турския Петким
“Дневник ЕuroBasket 2017” продължава да Ви предлага най-интересното от шампионата
Тя проследява различните му фази в периода от 1924 до 2002 г.
Бившето крило на Вашингтон Уизърдс удари в лицето национал на страната след загубата преди два дни
Старши треньорът на Левски Лукойл ще участва в най-голямото боядисване на яйца в света
Пращаме добри пожелания и китка здравец на всички празнуващи
Американецът навъртя 21 точки срещу Левски Лукойл
Още една седмица е на път да се изниже, но ние няма да я оставим да мине просто така. Рубриката “Разкрий се” отново е на дневен ред в BBALL.BG, а в нея този път си избрахме за събеседник един от жокерите на Спартак Плевен. Георги Бързаков прие предизвикателството ни да открехне малко вратата към себе си. Наставникът на плевенчани Александър Дяковски определено е изградил сплотен колектив, в който всеки си знае мястото и ролята, а убийствената ръка от разстояние на Георги Бързаков пасна като последното парче от пъзела му. Eто и какво има да ни каже той за себе си: “BBALL Разкрий се” с Георги Бързаков: 1. Как обичаш да разпускаш след мач? - Навън с приятели или вкъщи със семейството ми, зависи от настроението след мача. 2. Кое е първото нещо, което правиш сутрин? - Измивам се и пия кафе. 3. Прякорът, с който те наричат в съблекалнята е… - Бързия или Бързака. 4. Музиката, която те успокоява… - Няма конкретен стил, различни песни, според ситуацията. 5. Кой е скритият ти талант? - Не съм го открил все още, дано успея. (Смее се) 6. Най-силното ти “оръжие” на терена… - Стрелбата ми. 7. Най-щурото нещо, което си правил досега… - Като малък бях с две гипсирани ръце, но упорито продължавах да ходя да стрелям пред блока и се налагаше да ме гипсират отново, защото се беше пропукал и разхлабил гипса. (Смее се) 8. В какъв друг спорт те бива или би се пробвал? - Волейбол или футбол. 9. Ако имаш право на три желания, които да се изпълнят на момента, какво би поискал? - Да са живи и здрави всички мои близки и хората около мен. Другите две ще ги запазя в тайна. 10. Излъгали за нещо досега? - Не.
Малко преди Великденските празници и отново с добро настроение е време за рубриката на BBALL.BG - “Разкрий се”. В нея вашите любимци разкриват част от себе си чрез 10 интересни въпроса, които им задаваме ние. Тази седмица наш гост е един от основните играчи на Ямбол, който през последните няколко години се е посветил и на треньорството – Стойо Чолаков. Миналото лято гардът на ямболии се сдоби с още една радост, след като неговата половинка Сияна го дари с дъщеричка – Ивайла. Какво му носи бащинството, какъв прякор му измисля Дечо Коешинов и обича ли да се състезава, разберете сега от самия него: “BBALL Разкрий се” със Стойо Чолаков: 1. Как обичаш да разпускаш след мач? - Преди раждането на дъщеря ми предпочитах да се събирам с приятели след мач, но сега по-скоро предпочитам домашна атмосфера с любимите хора. 2. Кое е първото нещо, което правиш сутрин? - Първо целувам дъщеря си, след това кафе и всичко останало. 3. Прякорът, с който те наричат в съблекалнята е… - Веднага ми изниква прякорът, измислен ми от Дечо Коешинов – “кучето’. Къде заради странния диалект в Ямбол, къде от нещо друго, той ме преследва и до днес от по-опитните съотборници. 4. Музиката, която те успокоява… - Зависи от настроението – понякога chill out, retro, да не забравя и R&B. 5. Кой е скритият ти талант? - Колкото и нескромно да звучи, той не е само един – много са (смее се). Обичам да се състезавам и това ме прави конкурентноспособен във всяка една сфера. 6. Най-силното ти “оръжие” на терена… - Движението ми по терена и способността да променям бързо скоростта и посоката с топка. 7. Най-щурото нещо, което си правил досега… - Не мога да конкретизирам кое е най-щурото, но помня немалко случки, предимно свързани с нарушаване на спортен режим. Сега като погледна като треньор, предстоят ми доста главоболия. 8. В какъв друг спорт те бива или би се пробвал? - Както вече споменах, обичам да се състезавам. Влече ме абсолютно всеки един спорт, така че който ме предизвика – по-добре е да бъде подготвен. 9. Ако имаш право на три желания, които да се изпълнят на момента, какво би поискал? - Това с желанията винаги е бил подвеждащ въпрос. Не бих отказал една хубава спортна кола, финанси, за да я поддържам и може би няколко години да си остана на 31, за да й се нарадвам. 10. Излъгали за нещо досега? - Случвало се е няколко пъти да, но те са били по-скоро добронамерени лъжи. Снимки: LAP.BG и НБЛ
Следващите редове ще бъдат най-трудните и тежки за мен, откакто се отдадох на журналистика, и то не защото не намирам правилните думи, а защото те са толкова много, че трудно мога да си избера. Помните ли, преди време Ви говорих как в Плевен са се научили да обичат на инат, защото никой нехае за случващото се с баскетбола между четирите стени на зала “Балканстрой”?! Убедих се, че наистина на никого в този град не му дреме за случващото се с моята и Вашата любима игра, или поне не на тези, на които наистина трябва да им пука, защото това им е работата – управници, ръководители или както там се наричат. Не, че не съм го знаела и преди. Никой не искал да дава пари за спорт, казват. Може би не сте питали по правилния начин или когото трябва? Тъй като сърцето ми е отдадено на тази игра, макар и да не Ви се вярва, драги господа, има поне още 1000 други като в мен в този град, на които не им e обидно и ако трябва ще се молят, но ще променят нещата. Ако не вярвате може да ги видите в залата или на игрището, да, онова с очуканите кошове до Вашето училище, къща или парк. Ето го моят начин на разсъждение, за да не кажете, че само критикувам. Дано да Ви е от полза! Признавам си, аз съм болезнен оптимист и винаги съм вярвала, че някъде в тунела има светлина за отбора, в чиято славна история стоят успехи над колоси в европейския баскетбол като Реал Мадрид и Партизан. Винаги съм смятала, че някъде там, в безкрайното сиво, в тъмнината, в немотията и мизерията, на някой му ПУКА. Този някой, макар и заровил глава в битовизмите, един ден ще осъзнае, че, ако може, трябва просто да прекрачи прага на моето скривалище, на мястото с най-скъпите ми спомени, за да изпита това, което аз изпитвам всеки ден. И само този някой, ако пожелае, ще го хвана за ръка и ще му разкажа за отбора от Града под Панорамата, за бронзовите му медали от турнира за Купата на България през 2009 г., за първата победа над Лукойл Академик през същата година, за участието на Спартак в турнира Еврочалъндж на ФИБА, за спиращите дъха дуели с Балкан, за мачовете с Черно море и Левски и четвъртото място на отбора от родния ми град отпреди две години, за студа в залата, за усмивките и за треньорите. После с този някой ще седнем на последния ред в залата и гледайки в изпотрошените й седалки и вехтите надписи по стените, ще му разкажа за първия ми мач. Как като малка стоях с отворена от удивление от уста, гледайки играчи като Хрисимир Димитров, Илия Станков, Мариян Костадинов, Петър Петров, Тодор Тодоров, Цветослав Острев, Александър Дяковски. Този някой ще погледне, разбирайки тъгата ми и ще ме прекъсне, с въпроса “А къде са те сега?”, неочаквайки от мен да чуе, “Навсякъде другаде, но не и тук. Остана само един!”. И този някой с тежка въздишка ще отрони “Звучи тъжно!”, а аз ще отместя поглед от празния терен, ще погледна примирено и ще му отвърна “Помогни! Нямам повече надежда да раздавам.” Думите ми ще го прережат като с нож и той ще скочи, отвръщайки “Добре. Кажи какво да правим?”. “Вече го направихме”, ще кажа аз, усмихвайки се, “НИЕ е добро начало. Спартак е силен, когато НИЕ значи повече от АЗ”, а после ще видим как за миг паркета, оглася се от детски смях. Този някой ще погледне долу и ще види как стотици хлапета, гонейки топката, попиват от това, което и аз през изминалите 18 години всяка събота – удовлетворението от баскетбола, от скърцащите кецове, допълнено от аромата на гума и натрапчивата миризма на люляка в близост до залата. От ей толкова мъничка го помня, та чак досега. А този Някой, дето до мен седеше, ще ме хване за ръка и ще каже “Не се предавай. Надеждата е скрита дълбоко в теб, защото няма нищо по-скъпо от това – родното, което носиш в теб! Днес ти стори чудо и промени мен – един никой, на който не му пука, в някой, който вярва и иска да бъде да подаде ръка. Значи можеш да го направиш и с всички останали!” Тогава ще се обърна към него с простичко “Благодаря”! И след това тихо ще тръгнем към изхода, а той ще ме попита за последно – “А дали си струвa?”. Тогава ще му кажа – “Сега почакай, потърпи, а един ден децата, превърнали се в млади мъже и жени, обичащи играта, ще ни кажат своето простичко, но спиращо сърцето “БЛАГОДАРИМ, че не се отказахте от нас!” P.S.: Ако сте стигнали дотук и сте се усмихнали поне един път, Ви каня утре в залата в 18.00 ч., за да погледаме баскетбол. Да, моята и надявам се вашата любима игра. Ако седнете в близост до някое дете, моля Ви погледнете го в очите и си помислете дали Вие не сте този, от чиято промяна има нужда този град – моят, Вашият и на всички деца.
1 април 2018 г. Ден на шегата. Балкан пусна петима чужденци на игрището срещу Академик Бултекс 99. В крайна сметка би с 86:76. 2 април 2018 г. В Балкан не им е до шеги. Комисията по контестации се произнесе: служебна загуба след установено фактическо нарушение на Правилника, който задружно бе приет от Управителния съвет на федерацията през есента. 5 април 2018 г. Вече на никого не му е смешно. Балкан свика пресконференция и обяви, че ще обжалва. Доколко навременна и морална е реакцията на “зелените”, не смеем да гадаем. Но фактите говорят - поне е основателна. Заветният чл. 74, който гласи: „по време на игра, на терена трябва да има минимум 1 състезател, който има право да играе за Националния отбор на България и не е придобил българско гражданство по натурализация…“ бе разтълкуван от президента на Балкан Михаил Михайлов като неналагащ с нищо изискването за минимум един играч със съответния статут да се отнася за всеки от отборите по отделно. Така е. Г-н Михайлов на хартия изглежда прав. В Наредбата, той, в стремежа си да оправдае гафа, открива пробойна, която наистина блести като бели гащи на простор. Въпросът тук е друг: Защо, щом сте наясно с тази неточност в детайли, мълчахте, докато не се появи повод да повдигнете темата? - Може би, защото всеки в българския баскетбол дърпа чергата към себе си? - Или защото и г-н Михайлов, и адвокатите, и съветниците на Балкан за първи път забиват нос в детайлите на Наредбата, просто защото сега им се налага?! Има и друго, което е по-неприятно. На практика, Михаил Михайлов като ръководител на Балкан – клуб с традиции и история, показва как НЕ ТРЯБВА да се държат големите в спорта: да допуснеш грешка и да не можеш след това да си я признаеш, излъчва липса на достойнство. Признак е дори на съмнителна чест. А баскетболът е игра за достойни хора, или поне все още ни не иска да вярваме, че е така. Иначе, въпросите крещят да бъдат зададени и то не към Балкан. Кой написа текста към Наредбата? Защо повече от шест месеца никой от властимащите в централата не забеляза неточната формулировка на чл. 74? Кой гласува “за” и “против” текст, който крие “подводни камъни”? Преди или след гласуването му бе формулирана промяната на предходния правилник? Ако отговорът на предходния ми въпрос е “След”, кои от Вас, господа членове на Управителния съвет, приеха поправката без да са видели конкретната й формулировка? Докога така?! Поправката в член 74 е приета на 17 септември на УС на федерацията. „За” служебна загуба при петима чужденци на терена по едно и също време гласуват осем (ОСЕМ!!!) от деветте клуба в НБЛ. И Балкан е един от тях... И слeд като веднъж си вдигнал ръката си в знак на съгласие, няма как плачът ти половин година по-късно да не звучи смешно. На Балкан и тук паметта изглежда къса. Да не говорим, че Балкан е единственият клуб в НБЛ, който ползва услугите точно на петима чужденци този сезон. Колкото до липсата на здрава мисъл и старание, престъпното недоглеждане и безхаберното приемане на закони за управлението на спорт, който у нас винаги е имал претенциите, че се управлява от интелигентни, образовани и съвестни личности... НЕ Е ЗА ПЪРВИ ПЪТ. А от опит ни се струва и че няма да е за последен. Кой знае още колко бомби със закъснител тиктакат в Наредбата и във всички нормативни документи на федерацията и на лигата. Ще разберем само, когато някой отново се опитва да излезе по-праведен от папата. Като например един печално известен президент, на когото на хартия му се иска да управлява клуб от НБА, но обувките му реално газят българска кал, и който преди време ехидно обясни, че след като нещо не му е забранено, то значи му е разрешено. Между другото, ставаше въпрос за едни отказани журналистически акредитации. Прецедент, неразрешен като казус и до днес, а убедени сме, че ако и ние заровим нос в Наредбата на НБЛ, то и досега няма да намерим точка, точица, или член, защитаващ правата на медиите, на които никой по света, никъде и по никакъв повод няма право да отказва достъп – суверенно право на упражняване на труд, защитено в миналия век от хартата на Международния олимпийски комитет. P.S. Светли празници, дами и господа! Великден е. Да бъдем смирени. И да не ни е чак толкова къса паметта.
