Мечтая да ми се обадят от американското посолство и да ми съобщят, че съм наследил $250 млн., допълни треньорът на Левски
Българките ще могат да се развият, но трябва търпение, допълни селекционерът на кадетките
Опитвам се да взимам най-добрите примери от играещите на високо ниво около мен, допълва гардът
Ако симпатизирате и се радвате на успехите на талант №1 на българския баскетбол, можете да изпращате вашите въпроси на имейла ни - bballbg@gmail.com
Треньорът на Жалгирис каза най-важното “Да” в живота си на чаровната Ана Дука
Папазов затвори празненствата по случай 50-ата си годишнина с Итудис и Батист
61-годишен бивш баскетболист се опитва да си проправи път до НБА
Берое, Балкан и Рилски ще участват в квалификацията за турнира
Дабъл-дабъл за крилото във втората контрола срещу Холандия
Този период от годината е отреден на равносметката от изминалите 12 месеца и постигнатото от играчи, треньори и ръководители в баскетболния свят. Тя е важна част при определяне на целите за бъдещето и за постигането на още по-високи резултати. И докато в Пловдив се гласят за първото си участие в Балканската лига, ние избрахме да Ви срещнем с един от играчите, на които треньорът на Академик Бултекс 99 Асен Николов ще разчита и догодина в битките на три фронта. Тази седмица в рубриката ни “Сезонът, който изпратих” наш себеседник е Васил Михайлов. Той прави първите си стъпки в играта в школата на ЦСКА, а след това преминава през Шампион 2006, Лукойл Академик, Флорида Еър Академи, Уест Оукс Академи отвъд океана, Дунав Русе, пловдивския Академик, както и през Видабаскет, Шумен и Левски-2. През 2016/2017 202-сантиметровото крило записва средно по 10.9 точки, 6.8 борби и 2.1 асистенции в общо 48 мача, а ето и какво оставя зад себе си: 1. Използвайки скалата от 1 до 10, като последната е максимална, как би оценил себе си през миналия сезон? - 7. 2. Кой е най-вълнуващият момент за теб през 2016/2017? - Може би беше, когато завършихме редовния сезон на второ място. 3. А най-разочароващият… - Определено ранното отпадане от плейофите. 4. Какво ти даде последния сезон в личен и професионален план? - Даде ми се шанс да играя във важните моменти, което в личен план ми дава самочувствие. 5. Ако трябва да избереш само една дума, с която би описал последната година, коя би била тя? - Възходяща. Вижге го сами:
Този период от годината е отреден на равносметката от изминалите 12 месеца и постигнатото от играчи, треньори и ръководители в баскетболния свят. Тя е важна част при определяне на целите за бъдещето и за постигането на още по-високи резултати. Тази седмица в рубриката ни “Сезонът, който изпратих” ще погледнем към Италия заедно с нашия себеседник – Николай Вангелов. 21-годишният баскетболист завърши миналия сезон в третодивизионния Палестрина на Апенините и с него достигна до финал в първенството. НОВИЯТ ЦЕНТЪР В НАЦИОНАЛНИЯ: ИМАМЕ ГОЛЯМО ЖЕЛАНИЕ ДА СЪБУДИМ БЪЛГАРСКИЯ БАСКЕТБОЛ Роден е в София през 1996 г. Израства в школите на Локомотив София и БУБА Баскетбол. След това продължава на Ботуша, където трупа опит още и с Евробаскет Рома, Казале Монферато, ПМС Торино, Сан Северо, Норд Барезе, Армани Милано, Бенетон Тревизо. 212-сантиметровият център вече дебютира за мъжкия ни национален отбор преди броени дни в една от двете контроли срещу Холандия, спечелена от България с 80:71. По-късно днес от 18.00 ч. за него и съотборниците му пък предстои проверка с Австрия в “Арена Самоков”, но преди това ето какво ни разказа за последната си година: 1. Използвайки скалата от 1 до 10, като последната е максимална, как би оценил себе си през изминалия сезон? - 7. 2. Кой е най-вълнуващият момент за теб през 2016/2017? - Класирането за финал на плейофите в Италия. 3. А най-разочароващият… - Загубата на финала в 5-я мач срещу Наполи. 4. Какво ти даде последния сезон в личен и професионален план? - Изгради ме доста добре психически. Срещнах доста проблеми от всякакъв вид, но това ме научи да се боря, когато съм затънал. Това промени и манталитета ми. 5. Ако трябва да избереш само една дума, с която би описал последната година, коя би била тя? - Трудна. Снимки: LAP.BG и Личен архив
Да стигнеш до интервю с Александър Везенков не е лесна работа. Не го казвам, за да си придавам важност. Казвам го с респект. Към момчето, което две седмици преди да навърши 21, вече е сред най-ярките звезди на българския спорт. Не знам дали го осъзнава. Не знам дали усеща, че наред с имена като Григор Димитров, Кубрат Пулев, Ивет Лалова, Димитър Бербатов, Матей Казийски и гимнастичките, които винаги имат специално място в сърцето на нацията ни, все по-често нареждаме и него - Александър Везенков - баскетболния диамант с български паспорт на "Барселона" и отскоро първият нашенец, избран в драфта на една от най-великите спортни лиги в света - НБА. Знам, че със сигурност Везенков не се е стремил към това. Убеден съм и че нито сега, нито, когато и да е занапред в кариерата и в живота му, славата, известността, вниманието и ласкателствата на околните, няма да имат никаква стойност в чисто човешкия му свят. Защото неговият свят е кристален. Изграден върху забравени ценности като уважение и любов в семейството, респект към всеки, изправил се на пътя му - било то такъв като мен - поредният поискал интервю. Или някоя грамада от мускули и спортно-технически достойнства на терена. "Питайте татко". Изречение, което казва много. Изречение, което първоначално ни налива бетон в краката, защото мисията ни изведнъж става два пъти по-трудна. Изречение, което открехва леко вратата на света на Везенков. И какво да направим. Питам го. Питам легендата на "Балкан" и на националния отбор на България от 80-те години на миналия век Сашо Везенков - трикратен шампион и носител на купата на страната у нас дали ще ми даде благословията си. За интервю със сина му. Отговорът се бави. Минава през мъчителни минути на телефона, в които Везенков-старши опитва всичко, за да ме откаже. Накрая капитулира. И ние вече имаме зелена светлина. Първата крачка е направена. Няколко неща ме поразиха при срещата ми с Александър. Едно от тях бе именно силната му връзка със семейството, която направо те кара да се просълзиш, да настръхнеш от възхищение. Ето, че днес, намирайки се във втората половина на 2017 г., в 21 век, СЕМЕЙСТВОТО е живо. Гледах го през цялото време това момче в очите и му зададох най-логичния, най-обикновения въпрос: "Защо въобще играеш за България? Защо дойде сега? Защо идваш винаги, когато знаеш, че това е една обречена кауза..." "България е страната, в която са родени родителите ми и сестра ми. България е мястото, където те са израснали и са се формирали като личности. Да играя за България е най-малкото, което мога да дам в замяна." ЦЯЛОТО ИНТЕРВЮ НА АЛЕКСАНДЪР ВЕЗЕНКОВ ЗА ПРЕДАВАНЕТО 120 МИНУТИ МОЖЕ ДА ВИДИТЕ ТУК: Кратко. Ясно. Разтърсващо. Александър, който на 6 август ще стане на 21, е роден в Никозия. В Кипър живее цялата му фамилия, защото баща му играе там баскетбол. Също и сестра му. Александър няма и месец, в който да изкарал без прекъсване в България. Никога не е посещавал българско училище. Но той носи България в сърцето си и е благораден на същата тази България. Нещо повече. Негов дълг е да даде всичко, на което способен. А това всичко, повярвайте ми, тепърва ще заприличва все повече и повече на баскетболен Еверест. Патриотизмът на Везенков пълзи под кожата. Побиват те тръпки само при мисълта колко родени тук, дундуркани, обгрижвани и носени на ръце от внимание, жестове и средства родни таланти не желаят да си помръднат пръста за националния отбор. Защото в душата им, при споменаването на думичката "България", зее кратер, няма нищо, освен безкрайна пустота. 25 минути. Точно толкова продължи интервюто ни в "Арена Ботевград". Можеше да бъде и по-дълго, но спазих обещанието, което дадох и на Александър, и на семейството му. Да го "освободя" от въпросите си навреме, за да може да се прибере с автобуса, заедно със съотборниците и треньорите от държавния тим, с които се готви за участие в световни квалификации. Разбира се, че разстоянието от Ботевград до Правец е 15-на минути бавно каране. Разбира се, че можеше да го върнем в Правец и ние, със служебния автомобил на телевизията. Разбира се, че тази работа би могъл да свърши и баща му. Разбира се! Но тогава вие не разбирате, че Везенков просто нямаше да се чувства добре. Тъй като щеше да се отдели от колегите си, да "напусне" отбора, в който не желае да се чувства привилигерован, макар и за няколко минути време. Но Везенков вярва, че никой не е по-голям от ОТБОРА! "Ако ви притеснявам, че съм потен, ще вляза да се изкъпя". Не, не ни притеснява. Нито мен, нито колегите ми - оператори, които старателно подготвят и разгъват камерите в очакване на тренировката на България да приключи, за да извикам събеседника си. Е, не се налага да го викаме и да го подсещаме. На секундата, в която прозвучава последният сигнал на селекционера Любомир Минчев, Везенков вече стои пред нас: "Готов съм, можем да започваме." Гледам запленен в дълбоките му сини очи, докато по челото му се стичат вадички пот, току що пролята с много усърдие и труд - също пословични неща, които треньорите му от детството досега разказват. Очи, които излъчват доброта. Очи, които излъчват чистота. Очи, които излъчват аристократизъм. И респект. И болезнена скромност и срамежливост едновременно. Очите на едно почти 21-годишно момче ме карат да потръпвам. В тях виждам неща, които отдавна не съм и които тайно съм не надявал да срещна. Среща, от която си тръгвам различен. Вдъхновен и с надежда. Бъдещето пък може да бъде и по-светло. Не е реалистично да вярваме, че ярката светлина е непременно общата светлина. Много често най-ярката светлина, бива излъчвана от една-единствена светулка в мрака. Но тя е така силна и така неподвластна на коварните опити да бъде изгасена, че разцепва мрака. Като светулката Везенков. Той светеше през цялото време на интервюто. Тревогата ми, че ще облече непробиваемата си броня в мига, в който седне на стола срещу мен, се изпари още с отговора на първия въпрос. Александър се оказа събеседник-мечта. До болка искрен и неподправено откровен във всеки един от отговорите, които великодушно ми даде. P.S. Момичета, издавам ви и една дълбоко пазена тайна: този страхотен младеж все още е сам. Все още не открил любовта. Не го превръщайте в сензация. Да откриеш истинската любов в наши дни е тежък път, дълъг и болезнен и всеки трябва да си го извърви сам. Благодарности на Александър Везенков и на Сашо Везенков. И на цялото семейство Везенкови. За шанса да се потопя в техния човешки свят, в който няма място за изкуствени пози и наточено его. Благодаря! А вие гледайте Александър Везенков в "Главната роля" на 120 минути. За мен беше удоволствие! Автор: Петър Бакърджиев, bTV
28 юни е адски гаден ден. На тази дата преди 11 години си отиде един човек, който просто искаше да поиграе още малко. А вместо това смъртта го застигна прикован в инвалидна количка. Слободан Янкович, или известен на всички просто като "Бобан", започва баскетболната си кариера през 1980 година, още преди да навърши 17. Светлините на прожекторите в бивша Югославия са насочени към Цървена звезда и... него. Тогава, обаче, никой не подозира за трагедията, която ще отнеме на Бобан всичко. След 10 години в един и същи клуб, 201-сантиметровото крило сменя „звездашите” само за един сезон, след който все пак се връща обратно в Белград. През 1992-ра за решението да последва треньора си от Звезда, Владе Дурович, в Атина натежава най-вече войната и нестихващата жестокост по улиците на днешна Сърбия. Бобан е в разцвета на силите си и изпраща Паниониос в плейофен полуфинален дуел срещу Панатинайкос. 8 минути преди края на четвъртия мач в серията, в която ПАО води с 2-1, сърбинът, макар и пазен от Фрагискос Алвертис (настоящ спортен директор на ПАО – б.а.), бележи кош. Съдията Стелиос Кукулекидис, обаче, отменя сполучливата стрелба и отсъжда нарушение в нападение, което е пето лично за Янкович. В този момент непримиримият му характер, инатът и страстта към баскетбола му отнемат всичко. Бобан се засилва с огромна крачка и удря главата си в основата на баскетболния кош, разярен от несправедливото, според него, решение. За съжаление, за разлика от днешните, тогава кошовете не са обезопасени с уплътнения. Строполясва се на земята с окървавено лице и... повече никога не се изправя. След онзи съдбоносен 28 април никой вече няма да види убийствената му игра и неизчерпаема сила на паркета. Бобан лежи на пода безпомощен, докато всичките му детски мечти, очакващи го победи и отбелязани почти невъможни стрелби са изтрити с един замах. Изнесен е от залата на носилка, а последвалата лекарска диагноза е още по-тежка и от трясъка, разклатил целия баскетболен ринг в Неа Смирни – непоправима фрактура на трети шиен прешлен на гръбначния стълб. На 29-годишна възраст, Бобан губи своите криле, но не и куража и жаждата си за живот. Прекарва следващите 13 години в инвалидна количка, съпругата му го напуска, многобройните операции не дават резултат, а теглото му нараства драстично и все повече пречи на храброто му сърце да бие нормално. Все така упорит и твърдоглав, но с гордост колкото цяло Егейско море, умира на ферибот на 28 юни 2006 г. по време на пътуване до о. Родос. Бобан, обаче, е жив и до днес в меланхолично красивите песни на гръцките запалянковци, които още го споменават. Спомнят си го като човек от народа, който плащал сметките на феновете на тима, когато ги засичал дори случайно в някое кафене. Синът му Владо Янкович има същата стрелба и според всички прави гримаси досущ като тези на своя татко. Първият си професионален сезон започва именно в Паниониос, точно година след погребението на баща си, на което присъстват няколко хиляди души. По-късно се връща в отбора за още 4 години. Носи №12, но така и не посмява да поиска номера на баща си - №8, който е изваден от употреба в клуба. За разлика от много фенове на Паниониос, Владо твърди, че не таи лоши чувства към Кукулекидис, който по време на дългата си международна реферска кариера никога не коментира случилото се публично. А и Владо, който днес е част от Арис, така и не успява да говори за това с баща си, който си отива от този свят на 42-годишна възраст, без да обели нито дума за онзи 28 април 1993 г. Трагичната му история, подхождаща повече на сценарий на трилър, отколкото на спорт, превръща една звезда в легенда. Но въпреки това 28 юни е адски гаден ден. Защото преди 11 години си отиде един човек, който искаше да поиграе още малко.
Александър Везенков преди драфта в НБА
