Познавам Йордан Бозов от времето, когато ходеше на тренировка на юношеския баскетболен отбор на ЦСКА с автобус 204. Обикновено пътуваше прав от „Дружба” до ст. „Българска армия”. Придържаше огромния си сак така, че да не пречи на никого.
После Данчо смени градския транспорт с жесток спортен модел Опел „Корса”. Колата бе единственото по-скоростно нещо от самия него в София и околностите. Помня я тази „черна осичка” такая сякаш беше вчера. Тя бе и единствената по-бърза „Корса” от моята (също черна на цвят и още в движение, скоро дори се разминах с нея и сегашната й собственичка на Околовръсното).
След това Бозов се раздели със страхотната си кола срещу 2000 лева, с които си купи… някакъв свръхмодерен лаптоп. Но преди да решите, че говорим за поредния маняк на модерните технологии нека ви кажа, че Йордан е може би последният мохикан в българския баскетбол, който удържа фронта в битката срещу социалните мрежи. Никога не е имал Фейсбук, камо ли Туитър и Инстаграм и едва ли някога ще има.
Йордан Бозов наистина е последният в много отношения, въпреки че е роден, за да бъде пръв.
ПОСЛЕДНИЯТ джентълмен, чиито стъпки още отекват по изтъркания от простащина, интриги и кавги и озлобление паркет на погрознелия роден баскетбол.
ПОСЛЕДНИЯТ характер, който за 22 години професионална кариера не настрои никого срещу себе си, не се превърна в ничий враг, не отприщи ничия омраза, не провокира дори най-големите си съперници поне малко да го понамразят.
А поводи имаше, колкото щеш.
ПОСЛЕДНАТА уникална по рода си сплав от най-фино качество генетичен материал за голям спортист, работна и човешка етика, шампионски дух и лъвска жажда за доказване.
Доказване, но не натрапчиво. За тези две десетилетия, в които спокойно можем да кажем, че издълба надълбоко името си сред гигантите под двата коша у нас, нито веднъж не го чух да надига глас (а е имало стотици основателни поводи да го направи!!!). Нито веднъж напред не го поведе егото. Нито едно негово изречение не започна с „аз”. Не помня да са го гонили заради конфликт със съперник, съдия или публика. Не помня противник да го е обидил. Не помня чужда агитка да поругала името му. Не помня треньор да се е оплакал от него, или да го е критикул.
ПОСЛЕДНИЯТ кротък, мълчалив работяга в този изпразнен от смисъл и най-вече от личности български баскетбол. В този спорт за последните години на мода излязоха мрънкачите, статистиците, които едва чакат да свърши мача, за да се наредят за протокол от мача и да си пеброят само своите точки (без значение дали отборът им е победил), заплатаджиите, тарикатите, пишман бизнесмените, бохемите и егоцентриците, които си вярват, че баскетболът започва е свършва с дължината на техния нос.
Твърде възможно е точно днес Бозов да посрещне своята 40-та годишнина на операционната маса, култовия анестезиолог-металист от екипа на доц. Антони Георгиев да му пусне някое парче на AC/DC, преди да го приспи, а човекът със златните ръце, известен с прякора „Д-р Коляно” да се захване с подмяната на скъсаните му връзки.
Питам се колко от вас, които четат тези редове са наясно какво се случва с крака на всеки, който скъса предна кръстна връзка на коляното и легне под ножа.
Колко са се вцепенявали от усещането на „хлабавост” на собствения си крак?
Колко са виждали ужаса в очите на свой близък в онзи мъчителен момент на истината – когато операцията мине, излезеш от упойката и душата ти се стегне от гледката на онова, което е останало от бедрения ти мускул.
Всъщност, мили хора, след подобна операция, вие вече нямате бедрен мускул, той се е „стопил”.
Имате един кльощав, нестабилен и шиниран крак, на който тепърва ще се учите да стъпвате, ще се учите отначало да ходите и когато проходите, сърцето ви ще бие лудо. Като на дете, току що получило от Дядо Коледа последен модел „Лего”. Тогава ще оцените величието на малките радости. Като например това, че ден след ден, шината на коляното ви ще се сгъва с по още някой градус. Да знаете, това е нечовешко щастие! Виждала съм го в погледа на един от най-близките хора в живота си – брат ми, който след втората подобна тежка операция просто се прости с мечтата, че някога пак ще играе мъжки футбол.
Всичко това всеки момент очаква и Данчо.
Уви, това предстои на Данчо, на когото не му стигаше злочестата съдба за втори път в кариерата си да се контузи така ужасяващо, но ден преди юбилея си трябваше да изпрати по последния й път и скъпата си баба по майчина линия (искрени съболезнования на семейството!!!).
Дотук не ви говорих за това колко върховно удоволствие е да гледаш играта на Йордан Бозов. Не ви разказах за времената, в които буквално летеше по терена и за начина, по който адаптира неизбежните промени в собственото си тяло към реалността.
За тихата трансформация, която се случи с него и която той превърна в свой позитив. За онзи триумфален негов танц, с който оставяше до преди седмица като залепени с лепило за терена съперници с 20 години по-млади от него. За острия му като бръснач баскетболен мозък, с който редеше играта на своя живот така, сякаш не го прави с топка, дрибъл, финтове и пласиране, а все едно държи в ръцете си пионки за „Не се сърди, човече”.
Не ви занимавах с това какво спечели и за какво не му стигна времето. В ръцете си Бозов три пъти държа купата на България, но така и не успя да стане шампион. Голяма работа. Много велики в тази игра са си тръгвали без титла, а едва ли има някой в българския баскетбол, който повече от Данчо да заслужава титлата.
Не ви товарих с хилядите точки и стотиците мачове зад гърба му. Това е суха статистика, която никога не ми е била интересна, а съм убедена, че никога не е била интересна и на самия Йордан Бозов.
Днес, без да подозира, той донесе чудо в българския баскетбол. Обедини го. Събра десетки, които иначе не могат да се гледат, а когато се видят, се дърпат като хамали по коридорите, налитат си на бой, псуват се и се сочат с пръст кой от кого е по-виновен да стигнем дотук.
Дотук, откъдето вече не се вижда хоризонта.
Мисията „Честит рожден ден, Данчо”, завършва с успех. Тя обиколи България, стигна до Англия, а от там – чак до Япония.
Навън вали. И уж слънце няма. А днес, навръх 40-ия юбилей на едно пораснало момче, в душата ми грее слънце.
Надежда има.
Не струва нищо да бъдем добри. Ако може по-често.
ПОСЛЕДНИЯТ, който доказа, че да направиш нещо от сърце може само да те направи по-добър човек, е ЙОРДАН БОЗОВ.
Честит рожден ден, Данчо!
И аз те чакам. На терена. Последният ти мач предстои.
P.S. Благодарности на баскетболния сайт BBALL.bg за помощта в събирането на видеокадрите, без които това пожелание щеше да си остане само добро намерение! Галя, благодаря и на теб за безценната презокеанска помощ!
Автор: Влади Лазарова, bTV
