Една от легендарните български баскетболистки Полина Цекова и това лято намери време да се върне в родния Плевен. Шампионката в женската НБА с Хюстън Кометс остана вярна на традицията и този път се отби до залата, където се срещна с част от децата от школата на Спартак.
Пред BBALL.BG Полина Цекова разказа за тренировката си с подрастващите, за една приятна среща с първия си треньор и наградата й за 120 години спорт в града, както и за трудностите и радостите в работата с деца и разкри как е тренирала куките на Хаким Олайджуон. Ето какво сподели тя:
„Миналата година направих две тренировки с момичетата. Тази година една с момчетата. Смятам, че на децата им хареса. След тренировката си поговорихме. Видях някои неща, който техният треньор Тодор Тодоров прави, който не съм правила. Той ми каза същото и на мен. Все пак се учим, докато сме живи и разбира се, всеки треньор си има принципи. В която и зала да попадна, аз винаги мога да науча нещо. Хареса ми, децата слушаха с внимание.
Аз следя много подробно всичко, което се случва в школата на Спартак Плевен. Постоянно гледам резултати. Момичетата бяха на републиканско, което не се е случвало от 30 години, доколкото прочетох. Предполагам, че това не се е случвало, откакто ние сме били на републиканско. Толкова хубаво ми стана на душата. Свързаха се с мен бивши състезателки и мои познати, които ми споделиха, че отборът наистина е много сърцат. Изказвам уважението си към всички треньори в школата на клуба, начело с Тодор Тодоров и Петьо Колев, както и Александър Дяковски, защото знам, че и той има пръст в това, както и към всички, които помагат за това. Като знам откъде тръгнаха, нямаше едно дете в залата. Сега виждам тази пълна зала по време на лятна ваканция, моите уважения, но това във Франция никога няма да стане. Тези деца са запалени и вместо да седят пред таблети и телефони, те са в залата по баскетбол. В тази връзка видях изказването на Антоанета Костадинова, която призова родителите да водят децата си в залите и по стадионите. С нея разменихме съобщения и аз я поздравих за това, както и за успеха в Токио и подготовката, която е направила. Защото в днешно време в България със сигурност е имало трудности в тренировъчния процес.
Затова бих казала на треньорите в Спартак да продължават по същия начин. Знам, че е трудно. По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Още повече като видях и в какво състояние е “Балканстрой”. Нека това да не ги обезкуражава. Знам, че има деца, които ще напуснат Плевен. Трудно е наистина. Аз също съм минала през това. В един момент ти се чувстваш ограбен. Ти си работил толкова и точно когато трябва да обираш плодовете от това, разбираш, че някой друг ще го направи. Това, което те вършат е най-неблагодарната работа, защото ти трябва да вкараш детето в залата и да го научиш на основите.
Аз също имах подобен случай в моята практика. Детето го тренирах от 6-годишна възраст. Познавам майка му и тя ми казваше, че където и да отида, детето ще бъде с мен. При 12-годишните бяхме направили много добър отбор, но тогава ми каза, че отива в друг тим, който знам, че взима само наготово. Аз много се ядосах, но в един момент си казах, че е добре за това дете да види нещо друго. Съгласих се, детето се зарадва, минаха се няколко години и я взеха в спортни училища. В момента е в националния отбор до 20 г. във Франция, гард е в Бурж, от миналата година е с професионален договор. Всеки път, когато дойде в Тарб, задължително иска да се видим. Знам, че е много трудно. Но идва и един момент, в който, ако детето не е доволно, то ще се върне.
Винаги ми е драго с тези деца в Плевен. Винаги е специално да вляза в залата, защото си спомням как хващахме автобуса от спорното училище до залата. Навремето имаше една маса, на която водих статистиката, а пред мен играеха Цветан Антов, Бойко Пангаров и всички от мъжкия отбор. Много е хубаво да се върнеш в спомените назад. Винаги е супер, когато се връщам в Плевен. Иска ми се да гледам един мач на мъжете, но се получава така, че се връщам в момент, в който няма мачове, но и това ще стане.
Относно плакета, това е една награда за 120 години спорт в Плевен, която тя е получила от мое име. Видяхме се с Мая Герданова и с Мая Богданова, с която се познаваме от много време. Хубаво се наговорихме три часа. Припомнихме си много неща. Може би след майка ми, Мая Герданова ще си остане най-важният човек в живота ми. Вярно е, за да е стабилна една къща, най-важна е основата. Това нещо тя го построи.
Това, което вреди много на младите е, че много лесно в днешно време могат да гледат мачове от НБА. При мое време това го нямаше, аз също съм имала идоли. Сега във Франция се сблъскваме със същия проблем. Те виждат някои от идолите си, отидат в залата и започват да се опитват да правят това, което правят Леброн Джеймс и Стеф Къри. Проблемът е, че те двамата докато направят едно движение, са преминали през хиляди часове на тренировки, на повтаряне на същото движение и то с огромна дисциплина и себераздаване. Когато бях в залата, казах на момчетата, че съм разговаряла и с Чарлз Баркли и с Шакил О`Нийл. Когато отидох в Хюстън, ми казаха, че искат от мен да правя куки като Хаким Олайджуон. Дори ми бяха дали касети да уча неговите движения. Оставиха ме под таблото в залата и ми казаха, че искат с ветриловидно движение да хващам ръбчетата на таблото. Не говорим за кош. Тогава ми казаха, че Хаким Олайджуон прави това по 15 минути преди всяка тренировка – отляво и отдясно.
Участвах в един камп преди да се върна в България и там имаше една състезателка, която подготвям индивидуално. Тя е част от разширения състав на националния отбор на Франция, но не замине с групата за Токио. Там им казах, че ако днес ги накарам да направят тренировка с тази стрелба, ще ме нарекат луда. Наистина скучна тренировка. Но за да развие тези куки, Хаким Олайджуон е тренирал само това. Наистина адски много прогресирах, правейки това нещо. За да постигнеш нещо на някакво ниво, трябва да знаеш да правиш най-семплото. Това са базите. Ако гледаш играчите от НБА, си казваш, че няма нищо по-лесно от това да играеш баскетбол. Но тези състезатели са професионалисти, а единственото им задължение през деня е да играят. Те могат да отидат в залата от 6.00 ч. сутринта и до 6.00 ч. вечерта да правят само това. Ако можех с една магическа пръчица да го направя всичко това за един подрастващ, бих го направила. Но трябва да са реалисти, че трябва да научат първо крачката, поднасящото движение, ветриловидната стрелба, преди да стигнат до тези неща, макар че и 30 години да имат, не е сигурно, че ще ги стигнат. Имаме същия проблем и във Франция. Аз имах едно момче, което на 15 години така забиваше, че кошовете се тресяха. Казах му, че това, че забива, не означава, че може да играе баскетбол. Това е един плюс към спектакъла.
При подрастващите 14-, 15-годишна възраст е много важна. Защото след това минаваш във възрастта на кадетите, където трябва децата да знаят някои неща, включително стрелбата от тройката. Всеки може да стреля от тази позиция, въпросът е дали знае кога да стреля, дали може да вкара. Има един друг момент, в който както казах на едно от децата, стрелбата е 70% вяра в себе си и 30% жест. Ако за пример вземем една французойка като Селин Дюмерк, тя има такъв жест на стрелба, че никога той няма да бъде сложен в учебник по баскетбол. Това е най-грозният жест, който може да съществува. Тя до такава степен е усвоила този жест и има вяра в себе си, че стана най-обичаният спортист във Франция след Олимпиадата в Лондон. Аз я познавам, играели сме с нея две години и винаги сме се смели над това. Стрелбата е това, вяра и жест. Ако имаш дори нотка съмнение в себе си, няма как да вкараш.“
Полина Цекова пред BBALL.BG: Стискам палци на красивото на Олимпиадата
