28 юни е адски гаден ден. На тази дата преди 11 години си отиде един човек, който просто искаше да поиграе още малко.
А вместо това смъртта го застигна прикован в инвалидна количка.
Слободан Янкович, или известен на всички просто като „Бобан“, започва баскетболната си кариера през 1980 година, още преди да навърши 17. Светлините на прожекторите в бивша Югославия са насочени към Цървена звезда и… него. Тогава, обаче, никой не подозира за трагедията, която ще отнеме на Бобан всичко.
След 10 години в един и същи клуб, 201-сантиметровото крило сменя „звездашите” само за един сезон, след който все пак се връща обратно в Белград. През 1992-ра за решението да последва треньора си от Звезда, Владе Дурович, в Атина натежава най-вече войната и нестихващата жестокост по улиците на днешна Сърбия.
Бобан е в разцвета на силите си и изпраща Паниониос в плейофен полуфинален дуел срещу Панатинайкос. 8 минути преди края на четвъртия мач в серията, в която ПАО води с 2-1, сърбинът, макар и пазен от Фрагискос Алвертис (настоящ спортен директор на ПАО – б.а.), бележи кош. Съдията Стелиос Кукулекидис, обаче, отменя сполучливата стрелба и отсъжда нарушение в нападение, което е пето лично за Янкович.
В този момент непримиримият му характер, инатът и страстта към баскетбола му отнемат всичко. Бобан се засилва с огромна крачка и удря главата си в основата на баскетболния кош, разярен от несправедливото, според него, решение. За съжаление, за разлика от днешните, тогава кошовете не са обезопасени с уплътнения. Строполясва се на земята с окървавено лице и… повече никога не се изправя.
След онзи съдбоносен 28 април никой вече няма да види убийствената му игра и неизчерпаема сила на паркета. Бобан лежи на пода безпомощен, докато всичките му детски мечти, очакващи го победи и отбелязани почти невъможни стрелби са изтрити с един замах.
Изнесен е от залата на носилка, а последвалата лекарска диагноза е още по-тежка и от трясъка, разклатил целия баскетболен ринг в Неа Смирни – непоправима фрактура на трети шиен прешлен на гръбначния стълб.
На 29-годишна възраст, Бобан губи своите криле, но не и куража и жаждата си за живот. Прекарва следващите 13 години в инвалидна количка, съпругата му го напуска, многобройните операции не дават резултат, а теглото му нараства драстично и все повече пречи на храброто му сърце да бие нормално.
Все така упорит и твърдоглав, но с гордост колкото цяло Егейско море, умира на ферибот на 28 юни 2006 г. по време на пътуване до о. Родос.
Бобан, обаче, е жив и до днес в меланхолично красивите песни на гръцките запалянковци, които още го споменават. Спомнят си го като човек от народа, който плащал сметките на феновете на тима, когато ги засичал дори случайно в някое кафене.
Синът му Владо Янкович има същата стрелба и според всички прави гримаси досущ като тези на своя татко. Първият си професионален сезон започва именно в Паниониос, точно година след погребението на баща си, на което присъстват няколко хиляди души. По-късно се връща в отбора за още 4 години. Носи №12, но така и не посмява да поиска номера на баща си – №8, който е изваден от употреба в клуба.
За разлика от много фенове на Паниониос, Владо твърди, че не таи лоши чувства към Кукулекидис, който по време на дългата си международна реферска кариера никога не коментира случилото се публично. А и Владо, който днес е част от Арис, така и не успява да говори за това с баща си, който си отива от този свят на 42-годишна възраст, без да обели нито дума за онзи 28 април 1993 г.
Трагичната му история, подхождаща повече на сценарий на трилър, отколкото на спорт, превръща една звезда в легенда. Но въпреки това 28 юни е адски гаден ден. Защото преди 11 години си отиде един човек, който искаше да поиграе още малко.
Автор: Миряна Мирочник
