Само след няколко часа България отново ще бъде във фокуса на баскетболния живот в световен мащаб. В Китай ФИБА ще почете Атанас Голомеев и ще обяви официално на специална церемония приемането на големия българин в Залата на баскетболната слава. Змея, както още го помнят феновете на играта у нас, ще стане едва вторият баскетболист от страната ни, получил такова огромно признание.

Легендарният център говори пред официалния сайт на родната федерация часове преди да замине за Пекин.

- Г-н Голомеев, вълнувате ли се преди тази толкова важна и престижна церемония?

- Подсъзнателно като че ли се вълнувам, въпреки че минаха няколко месеца от както разбрах за тази номинация. Нещата се поуталожиха. Но в началото беше малко като шок за мен. Защото все пак, след 35 години, кой да очаква подобно нещо. Изведнъж се случи. Ако е имало такава възможност и вероятност, то съм го очаквал преди десетина години. През 1991 година бях номиниран сред петдесетте най-добри за миналия век и тогава очаквах нещо подобно, но беше отдавна. Сега очаквам едно приятно изживяване и нова доза адреналин.

- Какво означава за Вас подобно признание и какво е значението на това събитие за България и българския баскетбол?

- За мен е ясно какво означава. Сигурно за всеки човек би било същото. Това е най-голямото признание в областта, в която съм си дал живота. Според мен това действително не е признание за някакви голи цифри и реализаторски умения. Това е признание за цели две поколения за мен. Защото това бяха времената, когато аз застъпих старата генерация. Играх две-три години с тях. След това играх с новото поколение баскетболисти. Само като погледне човек класиранията – от второ до седмо място – второ, трето, четвърто, няколко пъти пето, шесто, седмо… За една 7-милионна България е изключително. Това е на нивото на това, което се случва сега на такива малки баскетболни държави като Словения, Хърватска, Латвия, Литва. Те в момента дават облика на европейския баскетбол. И ние бяхме в така наречения елит на европейския баскетбол. За съжаление сега нещата не стоят по този начин.

- Занимавал сте се с доста спортове преди да останете в баскетбола. Какво Ви запали по играта? 

- Запали ме откриването на зала „Универсиада“ с Универсиадата през 1961 г. Гледах мача между Бразилия и СССР. Много ми хареса играта на бразилците. Казах си: „Искам и аз да стана баскетболист“. Започнах много късно. Бях на 16, дори на 16 и половина години, когато започнах да играя организирано баскетбол. Преди това моето поколение и предишното, нямаха големи възможности – имам предвид дискотеки, компютри. Ние спортувахме. Аз скачах висок скок, тласках гюле. Имам медали от градски първенства, бях вратар на училището по футбол. Играех волейбол, състезавах се в плуването. Така в един момент ме видяха. Както се казва, от улицата, в двора на 20-то училище играехме баскетбол. Първият ми треньор Венци Янев минавал случайно от там. Видял ме и дойде. Каза ми: „Ти тренираш ли някъде?“ Казах: „Не“. „Искаш ли да тренираш?“ Отговорих положително и така попаднах в школата на Спартак. Три месеца по-късно, явно съм показал качества, попаднах в националния отбор за юноши. Петър Симанов, великият Петър Симанов ме покани и аз успешно се наложих в отбора.

- Имал сте удоволствието да се засечете с големи баскетболисти като Виктор Радев, Любомир и Георги Панови…

- Играех с тези мъже. Първото ми участие с екипа на националния отбор беше точно с тях – Гецата Кънев, Виктор Радев, Цвятко Барчовски, Буби Панов, Гецата Панов…всички звезди.

- Каква беше тяхната повеля към Вас?

- Научих много от тях. Да попаднеш на 17-18-годишна възраст сред такива хора, които са с такъв опит. Вече участвали в Олимпийски игри, Универсиади, европейски първенства, с призови места… Научих много в чисто човешки план. Самите ни треньори бяха много сериозни ерудити. Това бяха хора като Димитър Митев, завършил Италианския колеж, Божидар Такев. Да не ги изброявам всички, че списъкът е много дълъг. В чисто човешки план ми дадоха много. А за баскетболен да не говорим.

- Вие сам завещахте фланелката си на Васил Евтимов. Каква беше Вашата повеля към него, а и въобще към следващото поколение играчи? Чуха ли Ви те?

- Факт е, че Васил Евтимов стана един много добър баскетболист, направи сериозна кариера. Това показва, че не съм сбъркал в избора си на кого да предам фланелката си. Според мен, съм повлиял със сигурност, те сега го признават, на много хора от следващото изключително талантливо поколение – играчи като Георги Глушков, Георги Младенов, Сашо Везенков и ред други. Всички казват, че по някакъв начин съм повлиял сериозно на кариерата им.

- Какво Ви отличаваше на терена? Каква беше тайната Ви, за да се превърнете в Змей на игрището, както Ви наричаха?

- Характерът. Желанието винаги да побеждавам, да не се предавам до последния момент. Хората всички сме еднакви. Като изключим някои като Въздушния Майкъл Джордан, който скачаше по един метър и двадесет от място, другите сме еднакви и можем да се борим на равни начала. Освен това мисля, не, беше доказано, че бях изключително силен физически за ръста си. Явно е било така, защото от мен страдаха много отбори като Югославия, СССР. Имах редица мачове, в които изкарвах по пет души, центрове по 210 см и нагоре високи. Това ме кара да мисля, че действително съм бил много силен физически. Защото няма как да се бориш с хора по 210, 215 см, ако не си силен физически.

- Правехте ли нещо специално за тази физическа сила?

- Нещо специално? Не. Не, точно обратното. Това беше природна даденост. Шегуваха се с мен. Семов казваше: „Девизът на Голомеев е „Последен в подготовката, пръв в боя!“ Никога не съм бил привърженик на някакви екстремни физически натоварвания с тежести. С тежести, иначе другата част от подготовката я понасях. Но не бях от най-активните в тестовете. Но пък на игрището се раздавах до край!

- Имал сте възможност да играете в НБА, но сте избрали българския национален отбор…

- Не. Избрах бъдещето на фамилията, на баща ми и на брат ми. И естествено и националния отбор, по някакъв начин – България. Нямаше как да направя друг избор. След това дойде предложението от Барселона, когато направиха първия отбор към футболния клуб, който сега е звездният им отбор. Но и него отхвърлих. Така трябваше. Беше свързано с разрешение оттук. Като че ли като някаква компенсация, след това станах първият българин, на когото разрешиха да играе в чужбина. На 33 години.

- Съжалявате ли?

- Човек не бива да съжалява за нищо в този живот. Много важно е да бъдеш в точното време на точното място, в точния миг. Това – да. На мен не можа да ми се получи. Като изключим това как ме видя Венци Янев от оградата на училището – това е моментът – повратният в моята кариера в спорта въобще. На други им се случи много по-лесно. Например Христо Стоичков. Ако жребият не беше такъв и не се беше случило ЦСКА да играе срещу Барселона и той да вкара два гола, Кройф дали щеше да го забележи? Същото е с Георги Глушков. Тогава точно се отказвах. Бях коментатор с Васил Манченко на европейското в Германия. Тогава дойдоха първите скаути на НБА да наблюдават европейско първенство. Една сутрин играхме баскетбол – журналисти, германци и скаути. Така се запознахме. Говорихме си, стана въпрос за това какво правят тук. Те си казаха: „Имаме си цели. Имаме даже поръчки от отбори за различни постове – едни търсят пойнт гард, други – реализатор, трети – борец. Георги игра чудесно, видяха го. В първите четири пет мача водеше с най-много борби на цялото първенство. Видяха го и го поканиха. Така се случват нещата. Трябва и малко късмет. При мен беше точно обратното. Аз отидох в Канада, видяха ме, станах най-добрият реализатор, избраха ме за най-добър баскетболист в Канада, Спортист на годината в Монреал и т.н. Рекордите ми още са активни. Обаче отказът беше категоричен.

- Какво означават всички тези индивидуални постижения и рекорди?

- Означават, че си попаднал на много добри съотборници. Иначе как ще се случи. Сам човек е изключено.

- Липсва ли ви баскетболът, съотборниците?

- Винаги се опитвам да се срещаме. Но има неща, които липсват – обстановката, тупането на топката. Това са неща, които подсъзнателно влияят на хората.

- Сънувате ли още, че играете?

- Преди две години последно сънувах, че играя баскетбол и скачам като Майкъл Джордан, че летя и пускам топката откъдето си пожелая.

- 100 години баскетбол в България какво означават за вас?

- Това е нещо чудесно. Имал съм възможност да живея и играя в чужбина. Виждам какво означават традициите за хората. Докато тук ние нямаме никаква памет. Нямаме родова памет, нямаме държавна памет, спортна памет. Всички си мислят, че от тях започва и свършва светът.

- Коя е най-сладката Ви победа?

- За съжаление не можахме да стигнем на някакви сериозни висоти. Може би на Световната купа в Колумбия, когато заехме третото място. Те са много. Не мога да определя най-сладката. Имам над 500 мача в националния отбор. Не съм от хората, които могат да изберат.

- А в личен план?

- Че на 72 години мога да играя тенис, да карам ски с внуците и да играя голф.