Баскетболистът на Левски Лукойл Божидар Аврамов гостува в предаването “Код Спорт“ по ТВ+. Роден е във Варна и на 16 години през 2006 г. дебютира в отбора на Черно море. Година по-късно заминава за Валенсия, където облича екипа на Памеса. За него това е сбъдната мечта.

Пътят му продължава в Олимпия Лариса. Там талантът ни играе една година. Следва 4-годишен период в доминанта в родния баскетбол - Лукойл Академик, като за това време той печели три шампионски титли и ликува с три купи на България. Следва кратко завръщане във Варна – само половин сезон.

В рамките на година и половина преминава през съставите на Юве Казерта и румънския Плоещ, за да се завърне през 2015 г. отново в Лукойл Академик. Прибавя още две титли с тима от Правец, а тази година след сливането на Лукойл с Левски печели и златен медал със “сините”. Обявен е за Най-полезен играч на плейофите в първенството тази година.

- Здравей, Божидаре! Какъв беше за теб изминалия сезон?

- Леко странен, но в крайна  сметка завърши добре за нашия отбор. Странен, защото след Нова година се сляхме с Левски и сформирахме малко по-различен отбор. Опитах се да гледам малко по-професионално на нещата, все пак всичко беше едно и също - теренът, топката, играта, повечето от съотборниците… Радвам се, че бяхме повече българи, което е доста добре за българския баскетбол.

 - Как гледаш на проекта Левски Лукойл? Какво трябва да се надгради, за да може тимът успешно да участва в европейските турнири?

- Като цяло за мен проектът е доста добър. Надявам се да е за дългосрочен план. Не говоря за една-три години, а за повече време. Основата трябва да е от българи. Естествено трябва да има и чужденци, няма как да се избегне. Ако всяка година играем на различен европейски турнир, нещата ще бъдат все по-добри и по-добри.

- Получи признанието за най-добър състезател в плейофа на шампионата. Очакваше ли мачовете с Балкан да бъдат толкова напрегнати?

- Очаквах да бъдат и още по-тежки. През сезона реално погледнато ги бихме само веднъж и то за купата. Там се играе много тежко и се радвам, че успяхме да вземем тези два важни мача в плейофната серия и можахме да я затворим. А за това, че бях избран за Най-полезен състезател, тогава им казах на момчетата, че след този сезон и всички добри и лоши неща, които се случиха, за мен лично тази награда не означава нищо. Напротив – всеки един от отбора беше Най-полезният играч. Казах им, че тази награда е за всички!

- Как се работи с Константин Папазов?

- Като с всеки един треньор. Всички знаят неговия характер. Преди да се слеят двата отбора, като си говорих с него, му казах всички играчи да имаме комуникация. Всеки да може да сподели мнението си, да каже какво мисли и достигнахме до тази комуникация.

- Имаш ли предложение да останеш при “сините“ или все още не е имало разговор между теб, Тодор Стойков и Константин Папазов?

- Все още не сме имали конкретен разговор за следващата година, но с най-голямо удоволствие бих останал в отбора.

- Да поговорим за първите ти години на баскетболната площадка – юноша си на Черно море. Защо избра спорта с оранжевата топка?

- Преди да се стигне до този избор първо тренирах тенис на корт, след това започнах да ходя на карате, след това на тенис на маса… Баща ми е бивш футболист и ме караше да започна да тренирам футбол, но така се случи, че в моето основно училище всяка събота и неделя имаше часове по баскетбол. Най-много ми хареса от всички спортове и така се запалих, въпреки че бях 7-8-годишен.

- Какво е да си част от мъжкия отбор на варненския клуб, когато си на 16 години?

- За мен беше доста приятно предизвикателство. На 16 години може би не съм осъзнавал напълно къде се намирам. Когато си най-малкият в отбора, винаги някой нещо те бъзика, опитват се на твой гръб да ги изкарат нещата. Всичко беше супер. Не играех през повечето време, но исках да вляза във всеки мач и да усетя тръпката на мъжкия баскетбол.

- Кой реши да заложи на теб, когато бе на 16 години?

- Тогава треньор беше Спас Натов. Мисля, че първият ми мач беше срещу Дунав, който по това време беше в първата лига. Ако трябва да бъда честен, въобще не очаквах, но в един момент ми казаха да влизам. За пръв път се сблъсках с такава атмосфера. Преходът от юношески към мъжки баскетбол е доста опасен, защото не на всеки му се получава. Играх 5-6 минути и за мой късмет се справих горе-долу добре. Започнах да получавам повече време, добих повече самочувствие и увереност.

- На 17 години заминаваш за Валенсия. Тогава казваш, че това е една сбъдната мечта. Разкажи ни за престоя ти там – какво бе по-различното от онова, с което бе свикнал в България? Как се отнасяха към теб новите ти съотборници?

- Ако имам вариант да се върна там, 100% бих искал да го направя. Беше доста интересно. На предишната година, преди да подпиша договора с тях, имахме европейско първенство за старша възраст в Мадрид. На летището навсякъде пишеше: “Валенсия, Валенсия…“. Казах си: „Окей, Валенсия – може някой ден да подпиша с тях.“ Без да знам нищо. Свърши европейското първенство и ми се обадиха да ми кажат, че Валенсия иска да подпише с мен. Кармата си е карма, не трябва да се подценява.

Заминах с майка ми, защото още нямах навършени 18 години. Като станах пълнолетен, тя се прибра. Реално погледнато отидох да играя за втория отбор. Впоследствие тренирах с първия, който се състезава в може би най-добрата лига в Европа. На третата ми година само ходих да тренирам с първия отбор, а ми се играеше и не се чувствах добре чисто игрово. Трябваше да взема решение за себе си и избрах да замина. Още в първия ден съотборниците ми там ме приеха доста добре. С много от тях все още си комуникираме. На тази възраст се сблъсках с най-добрия баскетбол. Дори само да стоиш покрай тези хора и да дишаш от техния въздух, това ти отваря мирогледа за много неща.

- След Испания следва гръцкият ти период в Олимпия. Как би го определил?

- Лично за мен доста добре от игрова гледна точка. Олимпия беше на едно от последните места в класирането и ми се даваше много време за игра. Отборът не беше нещо невероятно, но пък в крайна сметка тогава бях млад и получените шансове бяха доста добри. Все пак играехме срещу Олимпиакос, Панатинайкос и другите силни отбори. А и гръцката лига е доста здрава. Към края на сезона, когато оставаха 2-3 мача, се контузих за малко, след което подписах с Лукойл.

- Защо реши да се върнеш? Годината е 2010-та, ако не се лъжа…

- Да, беше 2010 година. Честно казано, бях скептично настроен за отбора на Лукойл, защото до тогава други българи, освен Тодор Стойков, не бяха получавали чак толкова време и доверие от треньорите в този отбор. Все пак тимът бе с огромен бюджет и се целеше в европейските турнири. Тогава треньор беше Йовица Арсич. Срещнахме се и ми каза: “Бих желал да дойдеш при нас. Ще ти осигурим всичко, което искаш.“ Отговорих, че искам да изчакам, а той ми каза, че нямам много време да мисля. Бях с националния отбор и си говорих със Светислав Пешич. Според него, да подпиша с Лукойл бе добър вариант за мен. Не мислих много – един-два дни и подписах.

- След четири сезона в тима от Правец приемаш ново предизвикателство – Казерта, а после и Асесофт Плоещ. Къде се чувстваше по-добре и защо?

- След Лукойл, мястото, на което се чувствах много добре беше в Румъния. Заминах за Италия през декември 2015 г. Тогава започнах сезона с Варна и изчаквах предложения. Малко бързо се развиха нещата с офертата от Казерта. Там беше Деян Иванов, който също помогна за този трансфер. Пристигнах, след два дни имахме мач и паднахме от Варезе. На следващия ден уволниха треньора, който ме беше взел. Следващият треньор ми каза, че не иска да разчита на мен и приех нормално нещата. Това все пак е бизнес. След това заминах за Асесофт, където след Лукойл, се чувствах най-добре.

- Как се преодоляват три интервенции на коляното за две години?

- Нямаш друг вариант, освен да си позитивен и търпелив.

- Мислеше ли си през този тежък период за теб, че приключваш с баскетбола?

- Не, за нито един миг не съм се замислил за това. Има много хора, които държат на мен, както и аз на тях. Така са ме възпитали, че каквото и да стане, трябва да опиташ от най-долу да се върнеш пак до най-горе. Хората отстрани само ме питаха кога ще се връщам, дали ще се върна както преди. Гледах да оставя настрани тези неща и да съм си в моя филм. Беше доста дълъг филм с три сезона.

- Много хора казват, че точно в тези моменти виждаш на кого можеш да разчиташ. Направи ли си своите изводи?

- Да, абсолютно. Не че съм бил наивен преди това или че съм искал от някой нещо, но има такива мини ситуации, в които разбираш колко струват хората и колко заслужават твоето време и внимание.

- Какво според теб е нивото на баскетбола в България?

- Мисля, че в последните няколко години върви лека-полека нагоре. Естествено, може и по-добре. Единственото е, че има отбори с традиции, в които за съжаление нещата не се развиват добре. Конкретно говоря за Варна. Много бих се радвал от другия сезон да се намерят хора, които да помагат на тези отбори, защото без тези клубове няма как да се развиват нещата.

- Какво трябва да се подобри, за да има по-голяма конкуренция при клубовете, да имаме силен национален отбор и нашите баскетболисти да играят в силни клубове в Европа по примера на Везенков?

- С риск да обидя някой, цялата система трябва да се промени – от началото на един баскетболист, от детско-юношеските школи. Реално погледнато там изграждаш целия играч и впоследствие един ден като го вкараш да играе при мъжете, трябва да бъде готов с нещата, които е научил отдолу. Това се прави с проекти или виждаш другите държави, които са на високо ниво, как работят с децата. Естествено, за това нещо трябват и пари.

В момента в спорта на най-високо ниво се инвестират много средства. Тук повечето са таланти, идва момент да играят мъжки баскетбол и като се сблъскат с реалността, всеки почва да се чуди какво става и защо се е случило така, но за съжаление вече е късно. В по-добрите първенства вече има 15-16-годишни, които играят в Евролигата или в другите евротурнири. А тук до 22-23 години все още сме таланти или млади надежди, но вече в спорта не е така.

- Според мен, големият проблем е точно финансирането, защото какъв е стимулът на даден млад баскетболист да остане и да продължи, при положение, че няма средства?

- По принцип – да, защото рано или късно порастваш. Искаш да се установиш да живееш сам, искаш да имаш семейство, а трябва да го храниш това семейство. За съжаление с 500, 1000 или 1500 лв. донякъде ще го докараш, но докъде? Затова и според мен хората са супер напрегнати и изнервени.

- Как гледаш на шансовете ни в световните квалификации срещу Исландия и Чехия?

- Мисля, че имаме шансове да се класираме за следващата квалификация. Първият мач е по-важен. Подготвяме се добре, тренираме добре. Оформено е едно ядро от основни играчи, което е добра идея. Чакаме Павката Маринов. Ситуацията с Дий Бост не се знае каква е и не мога да я коментирам. Мисля, че ще се справим и Исландия не е отбор, който да не можем да преодолеем.

- Какво губи българският баскетбол от липсата на близнаците Калоян и Деян Иванови, които не играят в националния отбор?

- До преди години всички казваха, че няма гардове, а сега ситуацията малко се обърна и сега нямаме високи хора. Според мен, те двамата ще помогнат супер много на националния отбор като опит и класа. За мен след тях единственият човек, който е висок, е Везенков. Но вече са на такава спортна възраст, че е нормално да не искат цялото лято да им е ангажирано и да желаят да подадат щафетата на някой друг по-млад, а такъв няма. За съжаление, като те не идват, ситуацията става по-трудна.

- Кой треньор е допринесъл най-много за израстването ти?

- Емил Бонев, който дойде във Варна, когато бях на 15-16 години. Тогава буквално ме учеше как да бягам и да реагирам в различни ситуации. В началото се карахме и дори не исках да го виждам в залата. Но хубавото е, че тези неща не ме карат да се отказвам, а напротив – на следващия ден исках да се върна в залата и да му покажа, че не е прав, въпреки че може би аз не съм бил правият тогава. В случая тази връзка е допринесла добре за моето бъдеще. В най-основните ми години, като по-малък, той е човекът, допринесъл най-много. 

- Труден характер ли си?

- Лично за себе си – да.

- Когато човек те види отстрани, създаваш впечатлението на един малко затворен човек…

- Поне моето лично обяснение за цялата работа е, че не обичам емоцията да минава пред разума. През годините това нещо ми е показало, че не ми влияе добре. Да, затворен човек съм към хора, които не познавам много добре или пък в даден момент са ми показали, че не са добре лично за мен. Нямам никакви проблеми да говоря за нещо, ако някой ме попита. Но не съм човек, който ще седне с непознат да му пълни главата с неща, които него може би не го интересуват. Със сигурност не съм от най-лесните характери.

- Кое може да те натъжи?

- Няколко са нещата, даже ги изпитах на гърба си през последните години – най-вече загубата на близки хора, също и неискрените хора, които си допуснал до себе си.

- Какво е щастието за теб?

- Не съм мислил по този въпрос, но може би да съм здрав, да съм около семейството, сред приятелите, да нямам повече контузии и да се старая да гледам по-позитивно на нещата.

- Къде обичаш да почиваш и остава ли ти време?

- Обичам да си почивам във Варна. Миналата година ходихме с приятелката ми в Лозенец на морето. Може би Варна и Лозенец са двете места.

Автори: Красимир Минев и Владимир Памуков

Снимки: LAP.BG и Личен архив