Ето го и събеседник №2 в новата ни, свежарска и изцяло положителна рубрика, в която ви срещаме с лицата на българското баскетболно съдийство. След фурора с историята на диджея на родните арбитри Ивайло Ресиловски на старта на поредицата ни, която ще продължи и през лятото, сега е ред на Венцислав Великов. Днес, в ръцете на Ресиловски и Великов, заедно с Милен Цветков е поверена втората финална среща в НБЛ между Левски Лукойл и Балкан в зала "Универсиада".

И докато Венци се настройва психически за тежката битка, която предстои и в която той и колегите му трябва да бъдат перфектни, ние ще ви разкажем за него такъв, какъвто малцина го познават.

Понякога мечтите не се сбъдват за добро. Венцислав Великов – един от най-добрите български съдии, расте с голямата мечта, когато порасне, да стане професионален футболист. Футболът е на почит в дома на семейство Великови в Добрич, а Венци не пропуска мач по телевизията, заедно с баща си. 

Великата радост от четвъртото място на националния отбор на световното в САЩ през 1994-та оставя ярък отпечатък в душата на 10-годишното по това време момче. Той решава да опита и се записва да тренира. Съдбата обаче има други планове за него.

„Ходих на няколко тренировки по футбол и тъй като бях по-малък на възраст от другите деца, те не ми подаваха и треньорите все ме поставяха да играя като защитник, а аз естествено исках да играя като нападател. Това ме разочарова и се отказах”, повдига завесата на своето детство Великов.

В баскетболната зала го вкарва най-добрият му приятел: „Честно казано, в началото не ми беше толкова интересно, но въпреки това ми доставяше удоволствие да вкарвам кошове,  беше много по-трудно от това да вкараш гол“.

По това време треньорите все още са обикаляли училищата, за да търсят талантливи деца. Точно чрез тази практика и  г-жа Венета Великова избира Венци, подпалвайки баскетболната искра в душата му.  След няколко тренировки малчуганът вече разбира, че това е неговият спорт , който бързо се превръща и в най-голямата му страст.

Великов е от последните поколения у нас, за които игрите от сутрин до вечер навън са безкраен празник. Без компютри, таблети и скъпоструващи мобилни телефони. Не бил палав,  а освен това винаги разполагал с желязно алиби -  когато все пак станело напечено, кака му винаги го пазела  и поемала върху себе си отговорност за белите му.

Венци отсъства често от вкъщи и училище, защото постоянно пътува за мачове. Образованието обаче на първо място за родителите му, които не правят компромиси.

„Знаех, че ако имам слаби оценки, майка ми и баща ми ще ми забранят да ходя на тренировки. Имаше случай, в който пропуснах зонално първенство в Плевен, защото трябваше да правя класна работа по литература, а учителката не позволи да я подготвя самостоятелно. От въпросния турнир съотборниците ми се върнаха с автографи от играчите на много силния по това време мъжки отбор на Спартак Плевен и за мен това беше голямо разочарование”, връща се назад във времето реферът.

Като дете носи екип с №13 върху гърба. Избира го, заради рождената си дата. Роден е навръх Освобождението на България от турско робство 3-ти март 1984 г.(също като Тодор Стойков!). „По това време нямаше възможност да се играе с 3-ти номер, тъй като номерата бяха от 4 до 15. Исках да има цифрата 3 на гърба ми и това бе единствената възможност”, разкрива Великов.

Като баскетболист Венци никога не е бил егоист, а най-голямото му изкушение била стрелбата от тройката. С усмивка си спомня за идеалния синхрон между себе си и свой съотборник при играта на заслон и контразаслон, с която можели да разплачат всеки съперник. „В един мач отбелязахме общо 60 точки само по  този начин. Поставяхме заслон и един от нас винаги беше свободен, което немиуемо водеше до лесни 2 точки”, разказва ни Венцислав.

Годината на новото начало в живота му е 2010-та. Тогава той напуска Добрич и става част от Софийската съдийска колегия. В баскетболната зала среща и своята голяма любов и настояща съпруга Василка Великова. „Отидох на първото събиране на съдиите за сезона и там я видях. Започнах да разпитвам останалите кое е това момиче. Разбрах, че е секретар на баскетболни мачове и първоначално се срещахме по залите. След това започнахме да излизаме и година по-късно вече знаех, че това е жената за мен. „

Венци и Василка стават официално семейство през юни 2012 г., а преди по-малко от година посрещнаха на бял свят и първата си рожба – малката Маргарита. „Много е послушна. Естествено, колкото повече пораства, толкова повече започва да проявява и характер, но имаме щастието да е много кротко дете”, коментира с гордост таткото.

Първите си стъпки в съдийството за Великов са като студент в Икономическия университет във Варна. Първоначално е скептично настроен, но впоследствие вижда в това възможност да остане близо до баскетбола: „Винаги съм казвал, че съдийството е пристрастеност и доказването във всяка една среща те кара да искаш повече и повече.“

Продължаваме да питаме какво обсъждат съдиите по време на таймаутите и почивките. Въпрос, който зададохме и на първия гост в нашата рубрика – Ивайло Ресиловски. Ето и отговорът, който ни даде Великов:

„Ако забелязвате, че разговорите са разгорещени не е добре. Това означава, че има проблем“, шегува се Венци.

„Говорим за спорна или дискусионна ситуация, която сме имали. Какво може да подобрим, на какво да наблегнем и евентуалните проблеми, които може да възникнат до края. Когато съм старши съдия винаги се опитвам да говоря положително по време на тези прекъсвания. Дори и да сме допуснали грешка, трябва да я забравим и да се съсредоточим върху това какво ни предстои. Най-неприятното е да мислиш за грешката, защото неминуемо ще последва и друга. Сигурен съм, че никой не иска да греши и след това да бъде критикуван.”

За втора поредна година Великов беше избран от колегите си за „Съдия на годината“

„Колкото и тривиално да звучи, тази награда означава много за мен. Тримата съдии сме третият отбор на игрището и за това всеки един от нас трябва да е „отборен играч“. Няма среща, в която някой треньор, баскетболист или фен да каже – „този съдия е много добър, но съдийството в мача беше слабо“. Съдийството е било добро, или не. Няма среден вариант. Тази награда означава, че колегите ми ме смятат за отборен играч, имат ми доверие и се надявам да им е приятно да бъдат в един отбор с мен.

Великов разказва през смях и за случка на баскетболния терен  от преди две гоини.

 „Ръководихме мач в Правец между Лукойл Академик и Рилски спортист. Това определено не беше моят ден. Още, когато хвърлих спорната топка неволно бръкнах в окото на единия баскетболист. За радост не го нараних и изпълнихме спорната топка отново. Малко по-късно, при една бърза атака спринтирах да заема новата си позиция и не видях Христо Захариев, който беше застанал пред мен. Блъснах се в него и паднах на пода. Играта си вървеше и си мислих, че никой не разбра. Но… точно в този момент погледнах Мартин Хорозов, който беше от отсрещната страна и едвам сдържаше усмивката си. Вече знаех, че подигравките няма да ми се разминат. Това обаче не бе всичко – няколко минути по-късно, на оператора от БНТ му се счупи стола и той падна на земята. Тогава половината състезатели ме заобиколиха и смеейки се започнаха да ми се подиграват с думите „твоето падане беше 10 пъти по-добро“. Тогава осъзнах, че всички в залата са видели моето изпълнение и започнах да се смея с тях.

Извън съдийското поприще, Венцислав работи в рекламна агенция. Всеки ден след работа бърза да стигне до вкъщи, за да не изтърве и миг от порастването на дъщеричката си. Днес мечтите му са малко по-различни от времето, когато е на 10 и запленен от майсторството на Стоичков, Балъков и останалите от „златното поколение” наши футболисти на световното в САЩ. Днес един от най-добрите ни съдии мечтае някой ден Маргарита да гледа как баща й свири на голям баскетболен форум и да се гордее с него.