Тодор Стойков е роден на 3 март 1977 година във Варна. Играе за Черно море, Росето Баскет и Скафати (2000 година), Лукойл Академик (2001-2005), Валенсия (2006), Лукойл Академик (2006-2013). Два пъти е шампион с Черно море (1998, 1999), 11 поредни пъти е шампион с Лукойл Академик (2003-2013), има 6 купи на България (2002, 2003, 2004, 2007, 2008, 2011, 2012, 2013). Веднъж победител в турнира на Южната конференция на ФИБА. Оттегли се от активния баскетбол на 11 септември 2013 година. Ето едно любопитно и интересно интервю на Тодор Стойков пред БЛИЦ.

- Кое е по-лесно – да бъдеш състезател, ръководител или... баща?

- Никъде няма лесно (смее се). Най-лесно е да си състезател, ако си вършиш работата правилно. Защото тренираш и играеш. И ако показваш нужните качества, е доста лесно. Да си баща безспорно е най-трудно. Трябва да възпитаваш, да изградиш характера на децата си.

- Справяше ли се с момчетата, когато бяха по-малки, а ти все още беше активен състезател?

- Беше по-трудно, но това са хубави моменти. Тогава се мобилизираш и успяваш да се справиш с всичко. Приятното беше, че ако се появят някакви препятствия или трудности, те са от хубави моменти. Децата са най-важното нещо в едно семейство. Те са  смисълът на живота.

- Какви искаш да станат, ще се гордееш ли, ако хванат баскетболната топка?

- Със сигурност искам да станат добри и възпитани хора. А дали ще станат спортисти – зависи само от тях. Ако те имат желание да тренират и спортуват – добре. Аз нямам амбиция като на много родители в съвременния свят и особено в последните 20 години да ги натискам да станат спортисти. Да, сигурно ще ми хареса, но не ми е самоцел. Защото знам, виждал съм, срещал съм и в момента срещам родители с болна амбиция, което променя много ситуацията около децата. Аз нямам такава, защото не може всички да бъдат като Стоичков и Бербатов. Това ми е ясно и затова казвам, че ако те искат да станат спортисти – нека така да бъде. Но не на всяка цена.

- А ти защо хвана топката, родителите ти искаха ли да станеш нещо друго, а не баскетболист?

- Явно такава ми е орисията. Всъщност, аз мечтаех да стана футболист. Един слънчев ден Петко Делев - моят първи треньор, дойде в училище, и ме помоли да вляза в залата и да пробвам само веднъж. Бях на 11-12 годинки. Тогава не исках, но все пак пробвах. Прибрах се вкъщи и казах, че ще играя баскетбол. Родителите ми бяха изненадани, но не са ми пречели и не са се намесвали в моите решения спрямо баскетбола, което може би ми е помогнало. Естествено, искаха много да уча и това е нещо нормално. Ето тук, в този случай, всички или поне повечето родители сме еднакви – искаме децата да учат. Ако спортът не ми е самоцел, образованието е и искам децата да бъдат добре образовани.

- Колко палав беше като дете? Беше ли си от тези деца, които постоянно са част от улични битки?

- Аз доста от малък влязох да уча в спортното училище във Варна и рано-рано започнах двуразови тренировки и нямах много свободно време. Но тогава беше различно и играехме на улицата. Чак такива крайности – боеве или такива неща, нямам. Но бях голям фен на Спартак Варна. Пътувах с агитката по мачове. Някой път и без знанието на родителите ми, а тогава нямаше мобилни телефони, за да им звънна и да им кажа къде съм и какво правя (смее се).

- Кой ви беше идол от футболния отбор на Спартак?

- Гледал съм Живко Господинов, бог да го прости. И още силни футболисти. Спомням си един мач между сборен отбор на Варна, съставен от играчи от Черно море и Спартак срещу Нотингам. Завърши наравно 1:1, а стадион „Юри Гагарин“ беше пълен до пръсване. Първият футболен двубой, който изгледах, беше на Спартак Варна срещу Локо София. Валеше страхотен дъжд, сигурно съм бил на 7-8 години.

- Какво ще запомниш винаги от баща си?

- Баща ми и майка ми са били опора в абсолютно всичко. Но едно знам от него, че не е важно колко пари имаш, а колко приятели. Приятелството е нещо много ценно. Гледам да го запазвам и да уважавам всички мои приятели, дори тези от детството, с които не се виждаме често напоследък.

- Колко важни са били парите лично за теб, докато играеше? Защото в днешно време това е основна тема.

- В днешно време е основната тема и затова конкретно баскетболът е на това дередже. Едно време искахме да играем в първия отбор, после да станем шампиони, да влезем в националния отбор. Много на късен етап започнаха да имат значение парите в моята кариера. Може би това до някаква степен ме е предпазило. Целта ми беше отборът ми да побеждава и да е първи. А когато това става, е нормално да има и възнаграждение. Докато сега не е така, сега играчите през лятото се пазарят за пари все едно е краят на света. А през сезона показват съвсем различни резултати и много от тях не заслужават това, което искат.

- Случвало ли се е да играеш в студени зали, с лоши кецове или без пари в началото? Тоест, не в най-добрите условия.

- Много пъти. Имало е случаи, в които са раздавали кецове или маратонки на всички, а на мен не ми даваха. И това ме амбицираше. Не ме викат в национален отбор юноши или младежи - това само и само ме амбицираше. Сега е обратното, като не го повикат дадения играч в националния отбор...

… Той се радва, че ще почива през лятото?

- Не, той отива на дискотека на Слънчев бряг, пуши наргилета и т.н. И това го има, разбирам го, но нека има приоритети, ако си баскетболист.

- Ти игра поне 15 години в националния отбор, когато все още химнът означаваше много. Сега някои се радват, ако не са повикани?

- Аз в моята кариера не съм пропуснал нито един мач за националния отбор. Късмет е, че не съм имал и тежки контузии, но мач не съм пропускал. За мен е много изненадващо отношението на определени играчи спрямо националния отбор. Променят се обаче нещата и виждането на състезателите. Въпреки че виждаме наистина звезди, които играят в НБА или Евролига, как през лятото играят за националните си отбори. Тук вече говорим за манталитет и желание.

Убеден съм обаче, че нещата ще се променят и ще дойде моментът, в който отново всички ще имат желание да играят за националния отбор. Аз съм го казвал и продължавам да им го казвам - представянето в националния отбор е най-големият трамплин, за да излезеш и да играеш в Европа. Който го разбере и играе добре в националния тим, ще има шанс да се докосне до друг баскетбол.     

- Защо баскетболът ни все още не може да излезе от дупката, в която е попаднал? Само на липсата на пари ли се дължи всичко?

- Защо пари, пари има в баскетбола? Ако погледнем мъжкото направление, отборите всяка година имат бюджети по-големи от предната година. И то се вижда. Въпросът е, че амбициите на новите или млади ръководители е не как да направят школата и да изградят играчи, а как да победят Лукойл. Това е истината. Ако създадат основата на школа, изкарат деца, юноши и младежи, убеден съм, че след 3-4 години хем ще имат собствени кадри, хем ще имат отбор, който да се бори за първо място. А сега излизат, намират пари, инвестират ги в чужденци само и само да победят Лукойл. Побеждавали са го, добре, но Лукойл го има, има школа, обучава и възпитава доста деца.

- Вечната тема с чужденците. Пречат или не на българския баскетбол?

- Аз като играех съм казвал – да, че пречат. Но сега като ръководител виждам, че без тях не можем да направим и това малко, което правим. И мога да говоря с факти. Тази година е фрапантна ситуация - от 23 мача общо на четирите ни отбора, които играха в евротурнирите, имаме 6 или 7 победи. Ако махнем Лукойл Академик, другите три отбора - Балкан, Берое и Рилски спортист, са с двойно по-високи бюджети от предходната година. И пак не могат да побеждават в Европа. Ако ги махнем чужденците, няма да вземем и тези 6 победи. Така че е много относително, няма как да е без чужденци.

- И вие имате чужденци, но и тази година не се получи в Европа. Защо не се получи с Шарон Друкер?

- Защото Друкер не е за нашата географска ширина. Човекът идва с друг манталитет, с други виждания - нито се кара на играчите, свикнал е да работи с друго ниво играчи. Той е изключително име, печелил е купи в Европа и има сериозни качества. Целта беше с неговото идване да докараме треньор с име, треньор, от когото състезателите да имат респект, да стоят по друг начин на терена.

- Но май го побългарихме и него...

- Точно така, на сто процента го побългарихме. Ние сме свикнали винаги треньорът да е виновен и да не поглеждаме собствената си игра. Сега играчите много обичат да четат статистики. Ако я извадим, ще се види, че играчите не са дали и 20 процента от това, което могат.

- На какво се дължи това?

- Не могат, просто не могат. Това е истината. Качествата на много от българските играчи са крайно лимитирани. Таванът за тях е българското първенство. Но сега те не разбират, че дори почти никой не ги критикува. Преди имаше статии, в които пишеше – слаби, некадърни... А сега се отбелязва, че Лукойл е загубил и това е.

- Каква е мечтата ти, свързана с баскетбола?

- Мечтата ми е от едно време – да видя клубния отбор, за който работя – Лукойл Академик, да играе финал в Европа. През годините бяхме близо, имали сме изгодни моменти. Мечтая и националният отбор да бъде фактор в Европа, да бъде на европейско или световно първенство.

- Разкажи за онези проби в Кливланд, тогава Леброн Джеймс все още не е никой...

- Това е едно изживяване за мен, което вече разказвам на децата си. Тогава ходехме на такива лагери, сега не се чуват такива неща. А уж светът е отворен и може да отидеш навсякъде. Как се стигна до заминаването ми за Америка?! Ами на базата на представянето ми, на резултатите. Явно хора са видели някакъв потенциал в мен и са поискали да ме видят. Един месец видях, докоснах се до най-големите. Може в очите на някой това да е малко, но аз знам и винаги съм преценял, че явно толкова са ми били възможностите. Пожелавам на някого да стигнат дори и до това ниво. Но за да отидеш там, трябва много да се работи.

- Съжаляваш ли, че не игра повече в чужбина, със сигурност си имал възможност?

- Не съжалявам за нищо. Бил съм лоялен към хората, които са се грижили за мен. Можел съм да играя, но не съжалявам, защото в онези години Лукойл беше европейската марка. Всъщност и сега все още е така. Условията в клуба бяха на много високо ниво. Искаше ми се да играя още, но не зависи всичко само от мен. Виждате сега Сашко Везенков – когато треньорът прецени, че не иска да те пуска, нищо не зависи от теб. А за оферти – ако питате моя агент Капикьони, една от първите ми оферти беше още, докато играех в Черно море. Беше да отида при Пини Гершон в Израел. Може би е трябвало още тогава да ме пуснат. Но аз съм доволен от това, което постигнах като играч. Важното е, че съм бил щастлив и съм дал всичко от себе си.

- Ако сънен трябва да посочиш един мач, който никога няма да забравиш – кой е той?

- Много са. Победата с националния отбор с Пини Гершон срещу Италия (81:80 в Универсиада в квалификация за Европейското в Полша). Не ги бяхме побеждавали 40 години. Успехите с Лукойл Академик срещу Реал Мадрид, срещу Динамо Москва. С Черно море победихме Измир, след като нарочно избрахме да играем продължения. Трябваше ни по-голяма разлика и в продълженията я постигнахме, а преди това в редовното време имахме последна атака да победим. Пак с Черно море победихме Банко ди Рома, а в залата имаше 3000-4000души. Феновете хвърляха бомбички и спряха мача за известно време

- Кое е най-хубавото място, на което си бил в чужбина. И ако трябва да избираш, къде би живял?

- На много места ми е било хубаво. Ако трябва да избирам за децата си къде да живеят – Валенсия е уникален град. За да отида да живея в чужбина, трябва да бъда изключително обиден тук или наранен, за да живея в чужбина. На този етап не мисля да живея в чужбина, България е хубава, има прекрасни неща, които могат и трябва да се видят. Където и да ходим, се връщаме в България.

- Спомняш ли си най-голямата премия, която си получавал и за какъв мач е била?

- На нас не ни даваха премии! Изненадах ли те (смее се). Макар че аз сега раздавам. Не, сега като се връщам през годините, имало е случаи, в които сме получавали премии. Такъв пример е, когато победихме Реал Мадрид (93:91 на 2 декември 2003 г. за УЛЕБ Къп). Първата година, когато дойдох в Лукойл на полуфинала падахме от Левски с 0:2 и обърнахме серията до 3:2 успеха. Беше много хубав момент и на другия ден ни раздадоха премии. Празнувахме и после... загубихме финала, но тогава Ямбол беше най-силният отбор.

- Какво си купи с първите пари, изкарани от баскетбола?

- Бяхме на турнир с националния отбор в Дубай. Треньор ни беше Росен Барчовски. Даваха ни по 100 долара на победа. Спомням си, че си купих златен синджир.

- Няма как да не те попитам и за актуалното състояние на Лукойл Академик. Гласувахте доверие на Георги Давидов след раздялата с Друкер?

- Може и да съм млад ръководител, но все още не съм уволнявал треньор. На единия (Тони Дечев) му изтече договорът, а другият (Шарон Друкер) си тръгна по свое желание. Давидов има пълен картбланш от нас. Някои може да се изненадват, но така бяха изненадани и преди повече от две години, когато дадохме шанс на Тони Дечев. През лятото искахме да го задържим, когато пристигна Друкер, т.е. да бъде в неговия щаб, но той отказа. Що се отнася за Давидов, той има достатъчно голям опит и нужното образование.

- Ще има ли промени по състава?

- Не, имаме достатъчно състезатели, по двама на всеки пост. Смятам, че конкуренцията е на ниво, така че трябва само да показват това, което могат.

Автор: Стефан Ралчев, БЛИЦ 

Снимки: LAP.BG и ФИБА