Баскетболната легенда Георги Глушков гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е един от най-големите ни таланти в този спорт. В потвърждение на тези думи е достатъчно да споменем само един факт – Глушков е първият източноевропеец, играл в Националната баскетболна асоциация. Но през 1975 година, когато бъдещата звезда е на 15 години, той се явява на конкурси “Висок баскетболист” в София и Плевен, но не е одобрен. Следва ново разочарование – в спортното училище в Русе не го приемат, защото е дюстабанлия.

Лошата серия прекъсва, когато отива в Ямбол и попада на младия тогава специалист Симеон Варчев. На 17 години е национал на България за кадети и на европейското първенство печели приза за топреализатор. Играе за Лъсков (Ямбол), ЦСКА и Академик (Варна). След което стига до лигата на магьосниците – НБА. На шампионата на Стария континент през 1985 година получава приза за “Най-добър борец под кошовете” и шефовете на Финикс Сънс го канят на подготвителен лагер с американския тим. Одобрен е и подписва договор с отбора от щата Аризона. Следва период в Италия, където облича екипите на Казерта и Реджо Емилия, връща се в Академик (Варна), а последният му клуб е Пискинола. През сезон 2002/2003 година се отказа от активна състезателна дейност. През 2011 година бе избран за президент на Българската федерация по баскетбол.

- Георги, здравей! Каква е ситуацията в момента в българския баскетбол?

- Ще бъда много откровен. В момента сме между 24-о и 29-о място в класацията на Стария континент при подрастващи, мъже и жени. Ситуацията не е добра като класиране. В баскетбола има много голяма конкуренция на всички нива, вече дори в държави, в които този спорт преди беше екзотика. На нас не ни остава нищо друго, освен да направим една оценка на тези нови условия, при сегашната икономическата обстановка в България. Няма да станем богати като Италия и Испания – това трябва да бъде ясно. На тази база трябва да решим точно как да действаме, за да бъдем конкурентни, т.е. да можем да показваме най-доброто на игрището. Има квалификации, сега е моментът за мъже и жени да покажат стойност, тъй като сме определяни за аутсайдери.

Но аз смятам, че това е добра позиция, защото трябва да покажем само най-доброто. Хората знаят лошото за нас. Имаме възможност да покажем най-доброто и трябва да искаме да го направим, защото вече не сме с това самочувствие, което имахме преди – че сме ходили на много олимпиади или че сме учили едни и други на баскетбол. Това беше доста отдавна, при други условия. Младите трябва да се доказват, заедно с треньорите, а не да стоят и да казват „ние сме“. Но треньорите ги слагам на първо място, пред състезателите и състезателките. Периодът е особен. Планината е много голяма. Преди много години в един вестник седмичните трудности се изобразяваха с карикатури и винаги имаше един ръбат камък, който ни падаше върху главите от планината и все не можехме да стигнем до върха.

- А как се чувстваш на президентския пост? Дойдоха времена, в които да си шеф на федерация носи много повече негативи и трудности, отколкото някакви привилегии и престиж…

- Това е вярно. Аз съм се примирил с факта, че нашата държава може да ни предложи това. Не може да искаме да сме като Испания или Франция. Но на базата на това, което имаме, трябва да се представим по най-добрия начин. Старал съм се като ръководител да не показваме трудностите. Условията на работа на националните треньори са били винаги като в професионалните отбори. Даваме максималното и искаме максималното от тях, без да се оправдаваме с „ама сега нямаме пари“. Тази дума не съм е използвал никога през последните пет-шест години. Трудно е. Не знам колко ще мога да издържа.

- Коя е причината президентите на клубове да предпочитат да залагат на чужденци, вместо на родни баскетболисти?

- Повечето в този момент са преди всичко бизнесмени, а след това спортни ръководители. Като всеки бизнес, който ръководят, искат резултати днес. Много от тях не правят дългосрочни планове за след пет или десет години. Говорил съм с тях на тази тема. Те казват: „Не мога да чакам десет години евентуално да излезе един състезател! Искам днес, искам утре!“ Смятам, че това е причината да не инвестират. Нямат търпение и не знаят дали имат този хоризонт. Но те трябва да схванат, че давайки път на младите български баскетболисти, това ще им донесе удовлетворение, което няма да получат от чужденеца.

Ако станеш шампион в провинциален град с петима чужденци, а това се е случвало в България, историческата памет не запомня никой. Помни един чужд отбор и много малко помни един състезател, който се е включил достойно. Трябва да се опитаме да дадем стойност на младите момчета, да ги вдъхновим да искат да играят. В тази ситуация лошото е, че те искат да играят в чужбина, а не в България, знаейки че навън ще бъде по-трудно и няма да бъдат толкова оценени. Този въпрос искам да го разнищим заедно с президентите – защо предпочитат чужбина, вместо България. В чужбина парите са или малко по-малко или същите като у нас.

- Федерацията взе смел, но и рискован ход при жените - само българки да играят в родното първенство. Това е наистина нож с две остриета. Какви бяха мотивите да стигнете до това решение?

- Много исках да не стигаме до положението да ми отказват състезателки за националния отбор, защото нямат работа. В България в последните години е имало седем, осем, девет и десет отбора, но тенденцията стана да намаляват непрекъснато. Така по-младите и добри състезателки, около 20-годишни, напускат страната. Някъде учат, вземат някакви средства и са щастливи, защото хем играят, хем учат. Опитваме се да го направим в България. Освободихме поне 15 работни места и 15 заплати за нашите млади момичета, които искат да останат тук. Това беше важно, защото преди заплати получаваха в 3-4 отбора, главно чужденки и покрай тях всички останали стояха на пейката. Те не бяха решаващи фигури, а после искаме в националния отбор да бъдат с характер.

Де факто последните две квалификации ги губим с разлика от една стрелба, което ни пречи да отидем на европейско първенство. Затова смятам, че е най-важно те да имат самочувствие и да могат да решават мачове с техните възможности. А чужденките? Ако някой ден пак направим достатъчно клубове, от само себе си ще дойде решението да ги върнем. Но дотогава може да са млади, не толкова високи, но трябва да играят, за да добиват самочувствие и да бъдат основни фигури, защото след това в националния отбор са само те.

- Сега ще те върнем години назад – кой е човекът, който те откри за баскетбола?

- Смятам, че Симеон Варчев ме е открил за баскетбола, защото до този момент кандидатствах в три спортни училища. И в трите ми отказаха поради различни причини. Вежливо ми казаха, че все още не съм за тези отбори. Беше в Плевен, Русе и Варна.

- В Русе казват, че си дюстабанлия…

- Да, имаше такова нещо. Другите не можаха да оценят, че аз мога да порасна повече. Фигурата ми тогава не предполагаше да стана висок. Дори Симеон Варчев ми е споделял, че не си е мислел, че взима играч, който ще стане доста висок. Отидох в Ямбол, не в спортно училище, но в стимулираща обстановка за мен, защото съм роден в Трявна, а това е малък град със спортни традиции. В България по това време тези традиции се пазеха. Има спортни икони и в Трявна. Например съм гледал как тренира Снежана Михайлова, а след това тя стана национална състезателка. Отивайки в Ямбол, получих една вдъхновяваща обстановка. Исках да се уча, треньорът бе амбициозен, успяваше да те вдъхнови да сънуваш как ставаш голям играч. Не да ти стои всеки ден на главата да ти крещи с дебелата тояга, а те кара на сънуваш – говори ти, обяснява ти. И тренирайки, сънуваш как ставаш играч. Нещата започват да се получават от само себе си. Казва ти нещо и го слушаш. Това е симбиозата между треньор, който вдъхновява и играч.

- Затова ли през годините ви е толкова силна връзката със Симеон Варчев? Някога имали ли сте конфликти?

- Да, имали сме конфликти. Когато съм се кривял от правия път, той ми е казвал в прав текст – „ти си приключил курса“. Като въглен те изгаря! Приключил съм курса? Не е възможно! Трябва да докажеш, че това не е така, което е достатъчно. Без да те наказва, например да не си взимаш заплатата, имаше инструменти, с които да те накара да дадеш максимума. Това бяха добрите треньори в България, успели да вземат най-доброто от състезателите си.

- Кои бяха българските баскетболисти, към които изпитваше респект и уважение, когато играеше в родния шампионат?

- Аз съм от поколението, което имаше възможност да играе и с по-старите състезатели, например Атанас Голомеев. За първи път ме викат в националния отбор и ме слагат с него в една стая. Естествено нарочно. Присъствам на срещи, гледам отстрани и виждам един мач в Скопие как Чосич се скубе косите и не знае какво да направи. На Николич му се блокира ченето, защото три минути преди края водим с 6 точки, а той на прекъсването не може да каже нищо. Такива са моите спомени за тези играчи. Играем в Мексико една Универсиада. Американците бяха със силен отбор - с Ралф Сампсън, Айзея Томас, Кевин Макхейл – играчи, които в последствие стигнаха до НБА.

Срещу Югославия имаше мъжки бой с шамари и юмруци по време на мача. Тогава съдиите още не наказваха, а просто се отдръпваха встрани. Имаше сцена, след което отново се събирахме да играем, все едно нищо не се беше случило. Много ми харесваше, но сега вече не е така. Спомням си, че започна мача и Петко Маринов им опъна шест тройки. Тогава нямаше тройки, но направи шест удара от девет метра. Обръщаха се, гледаха треньора и го питаха: „Тренер, какво да правим?“ След това почнаха да го пазят още под нашия кош. Стояха върху него.

- Знаем, че България е страна на уникални неща. Как един състезател дюстабан, с проблеми със сърцето стигна до НБА? Как го направи?

- Наистина заради дюстабана в началото ме боляха краката като млад състезател. Тренирахме на пясъка 15-20 дни и смятам, че това доста ми помогна, защото в последните ми години на игрището, нещата се бяха пооправили. Не съм страдал и сводовете бяха горе-долу нормални. Със сърцето винаги съм имал проблеми. Бях спрян в ЦСКА да не играя за повече от шест месеца, правиха ми изследвания. Хем имаха основания да ме спрат, хем нямаха да не ме пуснат да играя, защото техниката ми беше такава, че без съмнение доказваше, че нямам никакви проблеми и всичко ще бъде нормално. Сега нещата са по-различни и тези проблеми ги решават веднага. Но тогава не съм си мислел, че може да не играя. С такова вдъхновение и желание съм искал да бъда на паркета, че изобщо не ми е минавало през главата, че може да не играя.

- Разкажи ни за първите ти впечатления от Съединените щати, от лагера с Финикс Сънс, от срещите ти с легендите на баскетбола - този културен шок – от соц страна в НБА…

- Вярно е, че е културен шок, въпреки че бяхме ходили и играли на такива места в големи зали, пред 10 хиляди души, а и пред повече. Тогава през октомври ходехме на турове със силни отбори. С Пламен Такев бяхме в една стая. В 22 часа трябваше да си лягаме, а даваха НБА много по-късно и ние с едно одеяло покривахме телевизора, за да не се вижда отвън, и цяла нощ гледахме НБА. На следващия ден пътувахме за нов мач. Имахме уникалната възможност да гледаме НБА, което нямаше как да се случи тук. Когато отидох във Финикс нито аз, нито треньорът ми, нито Стефан Станев, който знаеше английски, бяхме наясно, че отиваме на камп на отбор от НБА.

Според поканата, която беше пристигнала в международния отдел в БСФС, отивахме за някакъв мач Европа срещу Америка. Такава беше легендата, вероятно за да ме пуснат. Пратиха билети за всички и просто трябваше да отидем. Слизаме и гледаме на гейта едни камери, 30 журналисти и почваме да се оглеждаме. Мислим си, че някоя знаменитост трябва да пътува с нас и те го чакат. Започваме да се оглеждаме кой е. В последствие разбрахме, че са дошли за мен. Получи се една импровизирана среща в една зала на летището. Имаше всякакви въпроси, дори от „хапливите“ за бойкот на олимпиади и този род неща. С тази среща ме приземиха. Доста беше шокиращо. А треньорът казваше само: „Бягай, бягай, не ходи!“.

- Най-хубавите спомени от НБА?

- Имаше период, в който не ме пускаха в игра и не можех да разбера защо не влизам. До мен стоеше един висок като мен и не можехме да схванем треньора. А бе изключено да дава обяснения. В един момент казвам: „Абе, хора, аз само пътувам. Така е лошо.“ Моят приятел Рик Робинс им се запъна и каза: „Аз съм здрав, а стоя на пейката. Ще ме пускате.“ Но те пак не го пускаха. Аз пък исках да тренирам. Разбрахме се да остана вкъщи, да изляза извън отбора контузен и да ходя да си тренирам всеки ден. Един ден ми се обадиха в 14 часа, а мачът беше в 19 часа и ми казаха, че днес съм в отбора. Различно е. Освобождаваш един състезател, няма го на тренировка, няма коментари, никой не пита къде е…

- Защо си тръгна от Финикс и избра Италия?

- Това е особен въпрос. Някои ще ме разберат, други – не. В Европа в онези години бяхме основна петица тези, които играехме много и други, които са на пейката. Аз бях свикнал да играя и да бъда основна фигура. Играл съм доста за сегашните стандарти - 14 минути и половина средно на мач, като в последните срещи съм бил в основния състав 11 пъти. Но е имало и мачове, в които съм влизал за 30 секунди обезумял. Накрая треньорът те пуска, а ти искаш да вкараш 20 точки и да направиш 10 борби за 30 секунди… Получава се катастрофа! Исках да играя повече. Виждах, че някои си стоят на пейката, играят две минути и има пълно щастие. Не можех да ги разбера, а за тях си е било нормално, защото са играли в колежа и по друг начин са се развивали нещата. Играха двама души над 30 минути. Всички останали по 20-22. Не съм го забелязал и за съжаление нямаше кой да ми го обясни, че 15 минути са сериозен резултат.

Ако станеш голяма звезда като Майкъл Джордан, ще играеш и 40, въпреки че и това не се е случвало. Казах, че вече нещата не са приемливи за мен. Освен това нямах агент, който да ме посъветва. Отидох и питах треньора в прав текст – има ли възможност да играя следващата година повече? А човекът каза: „Откъде да знам? Не мога да ти отговоря на този въпрос. По-скоро няма да имаш тази възможност!“ Това ми беше достатъчно. А в Европа си имаше основни състави. До края на моята кариера съм бил такъв играч. Не съм искал да стоя на пейката. Една година ми се случи и в общи линии накрая се отказах.

- В Казерта правите страхотен тандем с Оскар Шмид. Кое бе убийственото в играта на този феноменален бразилец?

- Оскар беше особен играч. За онези години беше висок с изключителна стрелба и то отвсякъде. Единствено трябваше да му подадеш прецизно топката в точния момент и беше почти 100% ясно, че ще вкара, независимо дали го пази един или двама. А в последствие почнаха и трима. Тогава осъзнахме, че и да иска, вече не може да подаде топката. Ще разкажа един случай с Оскар, за да видите какъв човек е. В един мач не се представяхме никак убедително през първото полувреме. Непрекъснато го удряха по ръката и на почивката се дразнихме, защото нещо му куцаше стрелбата. Изигравахме целия мач, а той вкара само 23 точки и паднахме. Журналистите „изсипаха гръмотевиците“. Но на следващия ден той дойде с гипсирана ръка и то дясната. Бяха му счупили ръката първото полувреме, но човекът  игра цял мач. Със счупена ръка да вкараш 23 точки не е лошо. Спомням си, че през 1989 година на Панамериканските игри беше вкарал на САЩ 50 точки и те не знаеха какво да правят. Вкарваше от девет метра. Стрелбата му беше много високо и въобще не сваляше топката долу. Просто ги беше размазал! Неслучайно е в Залата на славата, защото е уважаван от тях и доста ги е мачкал.

- Кой беше най-щастливият ти период в Италия?

- Живях доста години там – 22. Жена ми е италианка, децата ми са родени в Италия. Бих определил периода, в който станах баща и баскетболът мина на втора линия. Успях да се радвам на семейство и деца в период, в който професионалният живот мина зад гърба ми. Знаете, че в кариерата на баскетболиста има мачове в сряда и в събота. Непрекъснато тренировки и състезания. Нито едното, нито другото може да се съчетае в пълна степен. Беше хубав период - започнах да се отказвам и се радвах повече на семейството и децата. Сега си мисля, че ако бях продължил да играя до късно и бях пропуснал тези моменти, щях да съм загубил много.

- В кой град беше?

- Бях в Казерта. Имам много приятели от младини досега, с които остаряхме заедно. Виждаме се с голямо удоволствие.

- Мислиш ли за почивка от любимия ти спорт, с който си свързан повече от 40 години?

- Иска ми се. Доста често си мисля за пауза. Не заради това, което се случва. Ние се борим и искаме да направим нещо. Всяка година увеличаваме бюджета на федерацията. Тази година имаме национални отбори за 14-15-годишни. Стараем се, не можем да кажем, че няма дейност. Но поста председател на федерация е доста изморителен и амортизиращ. Не всичко е цветя и рози, има много напрежение, което уморява. Не е лесно, защото непрекъснато има борба. Искаме да направим нещо по-добро по всякакъв начин.

Снимки: LAP.BG