Най-титулуваният специалист в европейския баскетбол Желко Обрадович даде интервю за предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Настоящият треньор на Фенербахче е икона в спорта с оранжевата топка. Сред безбройните му постижения са световна титла с бивша Югославия и като играч, и като треньор. Като наставник е триумфирал цели девет пъти в Евролигата.

- Здравейте, г-н Обрадович! На първо място благодарим, че се съгласихте да дадете интервю за зрителите на „Код Спорт“. Знаем естествено колко ви е натоварена програмата. Нека започнем с със старта на вашата история. Как започнахте да играете баскетбол?

- Как започнах ли? Отдавна беше наистина. В моя роден град Чачак. Там баскетболът е издигнат в култ, той е една огромна традиция. Много известни играчи са тръгнали от Чачак. Моята любов към играта стартира през 1973 година, когато гледах европейското първенство по баскетбол. Един човек от моя град – Драган Кичанович играеше за националния отбор на Югославия. Тогава се запалих по баскетбола и той стана неразривна част от живота ми.

- Кичанович ли беше вашият идол в играта?

- Може и така да се каже. По това време Кичанович беше един от най-добрите баскетболисти в Европа.

- Знаем за сръбската школа във всички колективни спортове. Как вашите родители приеха желанието ви да заиграете точно баскетбол?

- Оставиха ме сам да решавам. Като всяко малко момче на тези години обичах всички видове спорт. Те не се сърдеха. Просто го приемаха. А аз играех футбол, баскетбол, тенис на маса. Каквото дойдеше.

- Каква е магията на сръбския спорт? Как е възможно да сте силни на толкова различни видове игри, а и в немалко индивидуални спортове?

- За нас това е преди всичко традиция, която отстояваме във времето. Няма сърбин, който да не обича спорта. Много сме емоционални като хора. И всички искаме да имаме примери. Сръбският спорт непрекъснато гради нови поколения. А така малките има по кого да се запалят, от кого да гледат, на кого да приличат.

- С националния отбор на бивша Югославия спечелихте сребърен медал на олимпийските игри в Сеул през 1988 година. След това ликувахте на европейския трон и станахте световни шампиони в Аржентина. Каква беше причината да имате толкова много успехи само за три години?

- На първо място един прекрасен отбор с невероятни баскетболисти. Разбира се – и треньори, които знаеха как да ни подберат, обиграят и мотивират.

- Във вашия отбор блестеше един уникален баскетболист в лицето на Дражен Петрович. Какво е чувството да играете с такъв талант, когото наричаха белия Майкъл Джордън?

- Наистина той беше уникален. Дражен Петрович промени много неща в европейския баскетбол. Той работеше много здраво. Посвети цялото си време на любимия си спорт. Но това поколение не беше само Дражен Петрович. Имаше още много, наистина много силни играчи. Като започнем от Дивац, Раджа, Кукоч... След тях продължиха да идват млади баскетболисти. Въобще Югославия по това време наистина бе страхотен тим.

- Помните ли мачове срещу български отбори?

- Да, много пъти сме се срещали с българи. Ще ви кажа едно нещо – при всички случаи, когато ми се е налагало да играя във вашата страна, е било много тежко.

- Отказахте се от кариерата само на 31 години. Защо го направихте? Не беше ли прекалено рано?

- Взех решението за една нощ. Помислих си, че може би е дошло времето да стана треньор. И така се получи. Бях на подготовка с националния отбор. Шефове на Партизан ми предложиха да стана треньор на тима. И така за една нощ се промени животът ми.

- Бил сте баскетболист в Партизан, после станахте треньор. Какви бяха отношенията ви с играчите, на които до преди дни бяхте съотборник? 

- Чудесни. Те ме познаваха, а аз познавах тях. Беше много лесно. За мен това обстоятелство дори се оказа сериозно предимство. Разбирахме се със затворени очи. А когато има взаимно доверие и уважение, нещата се получават лесно. Още през първата година спечелихме всички титли и беше прекрасно време.

- Как така успяхте наистина в първия си сезон да постигнете толкова много?

- Най-важна беше европейската ни титла, спечелена в Истанбул. Професор Николич, бащата на югославския баскетбол, ми се обади да ме поздрави веднага след това. Той знаеше неща, които другите не разбираха и никога няма да разберат. Беше невероятно признание и преживяване.

- Следващите ви европейски успехи са в Испания – с Ховентут и Реал Мадрид. Каква беше разликата в баскетбола и обстановката между Сърбия и Испания?

- Трябва да се адаптираш. Това е на първо място. Не само го знаех, но и го направих. Отиваш в нова страна, срещаш се с нови културни традиции. Работиш с различни играчи. Хoвентут беше пълен с много опитни баскетболисти. Хората в града много обичаха играта, което направи живота ми приятен и лесен. Като бонус получих и отличен опит.

- През 1996 година българският баскетбол преживя велик мач. Тимът на Плама Плевен победи Реал, а вие бяхте треньор на "белите“. Помните ли този двубой?

- Помня го добре.

- Как е възможно Реал, най-големият клуб в света, да загуби от българи?

- Случва се. Това е спорт. По-важното е, че ние загубихме този мач, но пък след това станахме шампиони в турнира. Аз помня това много по-добре. В един отделен мач от сезона можеш да си позволиш да загубиш. Трудно е да гостуваш на тим, какъвто беше този от Плевен. Изключително мотивиран съперник. Освен това бяха и много силни.

- След Испания отидохте в Бенетон Тревизо. Какво ви накара да се преместите в Италия? Какъв опит получихте?

- Доста дълго време ме следяха. Накрая дойдоха с конкретна оферта. Бенетон е много сериозен клуб и беше голям опит за мен. И до ден-днешен имам много приятели в Италия. Тогавашният генерален директор на Бенетон сега е генерален директор на моя клуб – турския Фенербахче. Говоря за г-н Маурицио Герардини.

- Правим това интервю в Атина. Вие изкарахте 13 години в този град начело на Панатинайкос. Спечелихте 11 титли на Гърция, 7 пъти купата на страната и 5 пъти ликувахте като европейски шампион. Как успяхте да сте успешен толкова много години?

- Човек никога не си представя, че толкова дълги години ще остане на едно място. Но при мен се получи. Още от първата година резултатите бяха отлични. Причината за моя дълъг престой в Панатинайкос е именно това – за 13 години играхме 27 финала! И по-важното - спечелихме 23 от тях. Това е история. Факт, който никога няма да се забрави. Удоволствието беше голямо, всички се радваха. Понякога се случват неща в живота, които никога няма да бъдат забравени. С мен и Панатинайкос стана точно това.

- След Панатинайкос дойдохте и в София за бенефисния мач на Георги Младенов, нашия най-добър баскетболист тогава. Защо той не успя да направи сериозна кариера в голям европейски клуб?

- Така стана за съжаление. Дискутирал съм тази тема и с него на четири очи. Младенов беше един наистина много силен баскетболист. Но по негово време се позволяваха само двама чужденци в отборите. Това му попречи. Ако Младенов днес беше в игра, сигурен съм, че щеше да направи страхотна кариера. Но въпреки всичко той е момче, което обожава баскетбола. Бих казал - беше подобен на Кичанович. Знам, че е бил и негов идол. За мен бе огромна чест и удоволствие да бъда част от неговия бенефисен мач. Макар че винаги е мъчно, когато говорим за последен мач.

- Докато водихте Панатинайкос, бяхте известно време национален селекционер на Сърбия и Черна гора. Защо решихте да напуснете?

- Такъв беше моментът. Воденият от мен национален отбор не постигаше добри резултати. Освен това натоварването беше огромно. С моя асистент не можехме да почиваме и ден. След цял сезон през лятото идваше времето на националния тим. Много труден период. И като прибавим лошите резултати... Стигнах до момента, в който признах, че само аз нося отговорност за тях. И след това реших да напусна.

- Като заговорихме за национални отбори, защо отказахте оферти през годините от Русия, Франция, Турция?

- Много национални отбори са искали аз да им бъда треньор. Причината за отказа е проста – не мога да си представя да бъда треньор на пейката и срещу мен да е моята родина. Такава ситуация е безкрайно трудна и непреодолима. Няма как срещу мен да са сръбските национали, сръбският отбор. С клуб е различно, напълно различно. Това е основната причина.

- Кое е най-трудното за един треньор в баскетбола?

- Много неща. Но ако обичаш работата си, ако я уважаваш като професия, всичко става лесно. Аз я обичам безкрайно. В живота има много трудности. Но когато ги преодоляваш с удоволствие, става много лесно.

- През тази година отново станахте европейски шампион, този път с Фенербахче. Преди година загубихте финала, а медиите обвиниха съдията, че е свирил нечестно...

- Не желая да говоря за реферите. Никога не е добре да се оплакваш с тях и да търсиш оправдание в съдийството. Баскетболът е игра, в която непрекъснато се правят грешки. Всички ние правим непрекъснато грешки. Това се отнася и за съдиите. По-важното е, че ние продължихме да работим здраво и година по-късно спечелихме титлата. Фенербахче е клуб с огромно количество фенове, които безкрайно много подкрепят отбора си. Разберете – не е коректно да се оправдавам с нещо, което е извън терена. В крайна сметка всеки тим има 40 минути да спечели двубоя. И всичко зависи от изпълнителите.

- Каква е разликата между фанатичната турска атмосфера и другите места, където сте работил?

- Няма чак такава разлика. В Сърбия, в Гърция, в Испания, в Италия запалянковците също са шумни и верни да гроб на отборите си. Обичат баскетбола. В някой момент са по-емоционални, в друг по-малко. Аз винаги съм изисквал едно нещо от феновете на моя отбор – да уважават съперника. И да се наслаждават на играта.

- Участвал сте в 16 финални четворки. Като малък вярвал ли сте, че това е възможно?

- Не, разбира се, че не. Просто започнах да работя и исках да печеля. Но не съм мечтал чак за толкова много успехи. И сега на първо място трябва да благодаря на моите баскетболисти, които са ме класирали толкова пъти във финалните четворки.

- Не ви ли се иска да се върнете в Партизан? Все пак оттам започна славната ви кариера…

- Това е тип хипотетичен въпрос. Разбира се, че обичам Партизан. Това е моят отбор. Но обичам и всички останали клубове, в които съм работил. Сега съм във Фенербахче. И цялото ми внимание е посветено на именно на Фенербахче. Имам договор за още три години. И повярвайте – изобщо не е лесно да мисля за каквото и да е различно от Фенербахче.

- А носталгия по родината нямате ли?

- Да, няма спор за това. Ако като мен сте живели 25 години в чужбина, със сигурност ще чувствате носталгия. Но както казах – аз решавам кога да се върна.

- Как приемате, че много хора ви наричат европейския Фил Джаксън?

- Никога не съм приемал това сравнение. Уважавам прекалено много Фил Джаксън. Знаете, че той е спечелил 11 титли в НБА. В Европа винаги сме гледали Американската лига като добър пример и сме опитвали да копираме някои неща. Но съм убеден, че и в НБА гледат европейския баскетбол и взимат неща от нас. Това е нормално. Сега има безкрайно много способи да се набавя информация благодарение на интернет.

- Имате ли амбиция да станете треньор в НБА?

- Не, това е приключена история. Имам договор за още три години с Фенербахче и това ме интересува.

- Вие сте близък приятел на Константин Папазов. Как започна вашата история? Как се запознахте?

- Много отдавна. Тити е специална личност. Близки сме с неговото семейство. Аз съм и кръстник на сина му Желко. Има специална връзка между нас и мога да кажа, че той е най-добрият човек, който съм срещал в живота си.

- И един последен въпрос - кой е най-добрият баскетболист в историята?

- Майкъл Джордан!