Гледам празните редове пред себе си и се чудя как да започна. А и не съм сигурна с какви думи се разказват толкова лични и мили моменти. 

Затова няма да Ви бавя кой знае колко в уводни послания. Запознайте се с Адонис Христу. Първият треньор на Александър Везенков. 

Хващам го в късния следобед на 26 юни. Вече четири дни поред очите му са все влажни. Следи всяка публикация, в която присъства името на Везенков и плаче от щастие, че първата крачка към голямата мечта на любимия му "ученик" се е сбъднала. 

БРУКЛИН НЕТС ИЗТЕГЛИХА АЛЕКСАНДЪР ВЕЗЕНКОВ ПОД НОМЕР 57 В ДРАФТА НА НБА

Разговорът ни започва в около 19:30 ч. и продължава до малките часове на нощта на следващия ден, просто защото всяка следваща история, която разказва, го подсеща за още някоя. А аз го слушам в захлас. За тези дни от детството на Везенков знаем малко. Дори, нищо. 

Успявам да убедя Христу да говори пред BBALL.BG единствено с изричната уговорка, че светлините ще паднат изцяло върху "Саша".

"Познавам семейството му още отпреди Алекс да се роди, защото със Сашо (Везенков-старши - б.а.) по онова време играехме заедно", спомня си Адонис, който отново дели една съблекалня с баща му и през 1999 г.  "Беше толкова кльощаво хлапе, а още тогава знаеше какво иска и не се страхуваше да мечтае смело за огромни върхове." 

Везенков е едва 4-годишен, и макар синеочкото да се губи покрай скалите от мускули на татко си и съотборниците му в малката тренировъчна зала с протрити от стреляне рингове в Никозия, за никого вече не е тайна, че по-силна му е лявата ръка.

Останал с впечатлението, че големите са заети с по-сериозни дела, (сякаш пък някой изобщо може да отдели поглед от ходещата плюшена играчка по средата на залата), малкият тича с топка в ръка и замерва допълнително поставения малък кош покрай игрището, имитирайки спортен коментатор поне от класата на Джеф Ван Гънди: "Ииииии, сега, дами и господа, Дражен Петрович стреля за три и бележи...".

Я, чакайте малко?! "Дражен Петрович" ли? Същият този Дражен, за когото Нетс все още страдат ли?

Обратно на паркета. Останете още малко с живото предаване, защото 4-годишният коментатор има още какво да каже: "О, не. Сега и Тони Кукоч пробива и... вдига публиката на крака с нечовешка забивка", промълвява Алекс, докато подскача под мрежичката. 

В тази част на разказа вече сериозно започвам да се питам дали все още в главата му звучат подобни неща преди на увисне на коша в "Палау Блауграна" в Барселона. 

Христу е тепърва прохождащ в треньорската професия, когато Алекс прекрачва прага на школата на Апоел. "На 7 годинки все още беше точно толкова слабичък, колкото беше и когато го видях за първи път. Но пък толкова обичаше баскетбола", разказва ми с усмивка Адонис. "Направо беше обсебен от тренировките..."

Ха, каква "изненада", мисля си, докато го слушам. 

"Свършвахме тренировка с останалите деца, а той не искаше да си тръгва. Искаше да тренира и още, и още. И аз оставах с него, разбира се. Аз, той и кошът. И майка му, Янка, която кротко четеше книга някъде покрай пейката", спомня си вече 40-годишният специалист, който както всеки, докоснал се до Везенков, е напълно запленен от него. "В тази възраст между 7-11 години упражнявахме предимно техниката. Една вечер дойде при нас момчето, което отговяряше за залата, и троснато ни каза: "Приключвайте вече! Минава 21:30 ч.!". Добре, отговорих му, дай ни още 5 минути да постреляме наказателни удари и се махаме. Минаха още 5-10 минути и се обърнах към Алекс: "Ок, синко, приключихме, можеш да се прибираш, за да отпочинеш малко". И той се затича към майка си: "Мамо, готови сме да си тръгваме". "О, не. Не съм дочела книгата си. Остават ми още няколко страници. Нека ги довърша, а вие потренирайте още малко", отвърна му тя. И останахме още. Така семейството му възпита в него дисциплина и желание да дава още, дори когато е на предела на силите си. Излишно е да ви казвам какви неща вече струяха от устата на момчето от залата. Добре, че нямаше оръжие под ръка", доволно признава Адонис. "Саша не порасна като другите деца. С айпади, купони и басейни с приятели. Негов ангажимент бяха училището и тренировките. А в свободното си време тренираше отново. Дори когато отиде в Арис, сутрин пристигаше 3 часа преди останалите за тренировка, за да стреля."

Подсещам го за първия международен камп, на който води Везенков. През 2005 г. в Рогла, Словения. 

"Беше само на 10 годинки. Първата нощ плачеше неукротимо. Като всяко дете, искаше при мама. Казахме му, че ще спи в една стая със сина на Емил Йонов и това го успокои. Повече така и не се разплака." (Емил Йонов е бивш съотборник на Сашо Везенков-старши в шампионските години на Балкан и на националния отбор, впоследствие двамата заминават да се състезават и в Кипър -б.а.)

"Умът ми не го побираше. Толкова упорито тренираше, че понякога забравяше да се храни. Истински феномен", разказва още Адонис, а от думите му струи бащинска любов.

Следващият камп, на който го води, е година по-късно, през 2006 г. в Солун. Алекс вече е изцяло на себе си, макар и далеч от мама. Играе с 13-14-годишни, въпреки че е на 11, прибира всички индивидуални награди от лагера, а талантът му вече "избожда" очите на всички. 

"Още тогава той беше звезда. Единственият въпрос бе близо до коя планета ще е, защото вече няколко планети се бореха за него."

Именно през 2006-та пътищата на Везенков и Христу се разделят. Първият треньор на бъдещата звезда на Арис напуска школата на Никозия, но преди това си взима нещо за спомен. 

ПЪРВИЯТ АВТОГРАФ НА ВЕЗЕНКОВ

"Трудно ми беше да се разделя с него, но знаех, че ще се справи и без мен. Той винаги се справя. Постави ли си цел, постига я, а веднага след това си поставя следваща. Знаех, че няма нещо, което да го откаже. В неговия речник думи като "умора" или "болка" просто не фигурират. И никога не е тръгвал по лесния път. Можеше да избере него, когато Гърция му предложи да играе за националния отбор. Но той отказа, защото има принципи. Никой не го е карал да го прави, никой не е решавал вместо него. Той просто си е такъв."

Везенков и Христу продължават да се виждат и след това. Треньорът му го посещава в Арис, следи всички негови мачове, а винаги, когато види баща му, единствената тема за разговор е... Саша. 

"Алекс е много срамежливо момче", признава Адонис. "Изключително скромен. Винаги се държи възпитано и учтиво с всички. Казва често "благодаря", "моля". Отнася се уважително към околните. Джентълмен в пълния смисъл на думата. Той е просто едно страхотно хлапе. Чудесен пример за подражание. Ако имах син, щях да искам да е като него", не скрива гордият татко на дъщеричка, която носи името Мелани, и освен по баскетбол, си пада и по пеене, и предстои да учи в музикално училище. 

"Който и да срещне Алекс, няма как да не го обикне. Всички го обожават."

ПЪТЯТ НА ВЕЗЕНКОВ - ОТ НИКОЗИЯ ДО БРУКЛИН

В този момент, колкото и банално да ми се струва, и макар да очаквам сходен отговор, го питам на какъв чисто житейски урок е държал да го научи. 

"Знаете ли, задавали са ми този въпрос и преди. Ужасно много усилия полагам да изкопча нещо от ума си, но не мога. Семейството му го бе научило на всичко. Нямаше как да му кажа "Работи здраво", защото той вече го правеше. Неуместно бе и да кажа "Винаги помни кой си", защото той никога не забрави откъде е тръгнал. Животът дава шансове на всички. Някои ги използват, други ги захвърлят. Алекс грабна неговия шанс, посвети му се, движещата му сила и до днес е любовта към спорта, семейството и страната ви. Пристрастен е към баскетбола. Баскетболът е неговата болест. И единственото лекарство за болестта му е още баскетбол."

По стечение на обстоятелствата, последният път, в който Везенков и Христу разговарят, е преди цели 2 години. 

"Видяхме се в Солун, когато заведох две деца в школата на Арис. Поговорихме си, но с всички негови ангажименти в Испания е трудно да поддържаме ежедневно връзка. Но аз си говоря с него в мислите и молитвите си постоянно. Искам един ден да го видя суперзвезда в НБА. И съм повече от сигурен, че това ще се случи", признава с усмивка Адонис, но очите му не могат да излъжат и отново плувват в сълзи. 

След казаното, предпочетох да не му споделям, че само след няколко часа ще получи много чакано обаждане по телефона. Чак от Орландо, откъдето Везенков бе готов да прокопае проход под Атлантика, за да открие отново номера на първия си треньор. 

Някои неща не се забравят. Някои уроци завинаги остават запечатани в съзнанието. Някои хора завинаги носим в сърцата си. 

P.S. E, Саша, време е за следващо "Ииииии, сега, дами и господа, Александър Везенков стреля за три и бележи..." Дължиш го на Адонис Христу. Той го чака. Някъде там в Никозия, със свито от бащина обич сърце, близо до първия ти автограф, който още пази.