Списанието за подрастващи на БФБ „За баскетбол” публикува в последния си шести брой интервю с Тодор Пандов – треньор по физическа подготовка във Филаделфия 76 Изданието се свърза с Пандов, който пътува до Турция, където е гледал Фуркан Коркмаз. 19-годишният талант на Анадолу Ефес е избран под №26 от Сиксърс в тазгодишния драфт. За читателите на “За баскетбол” треньорът по физическа подготовка разказа как се стига до НБА, какво е по-различното там, в сравнение с колежанския баскетбол и как точно тренира звездите на Филаделфия.

- Г-н Пандов, как се стига до НБА? Освен очевидното – с упорита работа.

- Така е, упоритата работа е основното. Още като играч много исках да стана част от НБА, но нещата не станаха така. Но знаех, че когато приключа като състезател, ще продължа да се занимавам с баскетбол по някакъв начин. Обичах тази страна от развитието на играчите – физическата подготовка, и нещата се подредиха много добре за мен. Имах възможност да се включа в треньорски екип, в който можех едновременно да правя баскетбол и физическа подготовка.

Треньорът, с когото работех дълго време – Франк Хейт, знаеше много добре какво мога да направя с играчите, как ги развивам изцяло в контекста на баскетбола. Упорит труд, взаимоотношения с хората, с които работех, играчите, които тренирах – с всички имам наистина страхотни взаимоотношения. Така започва всичко. И малко късмет, без късмет не може, имах невероятен шанс. Но без труд нищо не се постига.

- Започвате кариерата си като треньор при Тод Райт, с когото работите и сега във Филаделфия. Случайно ли попаднахте в щаба му като доброволец през 2005 г. в Университета на Тексас?

- Не, треньорът, който ни откри с Филип Виденов в България – Кен МакДоналд, беше асистент в Уестърн Кентъки Юнивърсити, където учехме и играехме. И пак, взаимоотношенията с хората се оказаха изключително важни. С Кен станахме много добри приятели и, когато завърших и отидох да играя в Холандия, той стана асистент в Тексас. Самият Кен МакДоналд игра за Рик Барнс в Провидънс, а Барнс беше треньор на Тексас 17 години, така че той беше връзката му с университета там.

Поддържах връзка с Кен и един ден му казах, че не знам дали искам да продължа да играя баскетбол. Може би щях да изкарам още 4-5 години, но щеше да е мъка, не бях същия след контузията в коляното и му казах, че обмислям да се върна в САЩ и да започна професионалната си кариера, вместо да се мъча още няколко години. Да вляза млад в треньорската работа. Тогава Кен МакДоналд ми каза, че в Тексас имат най-добрият треньор по физическа подготовка, да отида там и да видя как стоят нещата. Тогава нямаха такава платена позиция, само стаж. Отговорих му, че това няма значение, бях направил малко пари от престоя си в Холандия, и ще се справям както мога, искам само да вляза в професията.

Заминах за Тексас и даже живях при Кен МакДоналд около 6 месеца. Той остана един от най-добрите ми приятели в работата, сега е треньор в Сан Антонио Спърс, ръководи отбора им от Лигата за развитие. Та отидох в Тексас с Кен и така се запознах с Тод Райт. Изкарах там две години и започнах да се уча на физическа подготовка – Тод ми обясни научно как става всичко, което си мислех преди това. Мозъкът ми постоянно въртеше разни идеи: ако може да направим това, ако може да направим онова. Той ми обясни как всичко това се връзва с баскетбола, на треньорско ниво.

- В Тексас работите с двама от любимците на много хора по целия свят в момента – Ламаркъс Олдридж и Кевин Дюрант. Какви спомени имате от тях?

- Спомените са много. Като отидох в Тексас още бях млад, на 25 години. Не можех да играя професионалнo. Всъщност можех, но не исках! Но бях достатъчно млад, за да влизам в тренировка и да играя с тях и да им показвам някои неща, които бях научил. Как да свързвам баскетбола с физическа подготовка, как се пренасят на баскетболното игрище всички неща, които правим във фитнеса.

С Ламаркъс се познаваме от преди Тексас. Когато бях в колеж ме поканиха в Michael Jordan Flight School – това е камп за специално избрани колежани и играчи от гимназии. Аз бях в колеж, а Ламаркъс още в гимназия, но беше един от най-добрите от всички училища. Та като отидох в Тексас, вече се познавахме с Ламаркъс. А с Кевин се запознах на официалното му посещение в университета, което се организира за всички, които искаме да привлечем. Двамата с Тод Райт трябваше да направим оценка на физическите му данни, тогава го видях за пръв път.

- Може ли да се каже, че Кевин Дюрант е от играчите, които наложиха нова „мода” в баскетбола – с по-малко маса, но ясно изразена мускулатура?

- Той може да изглежда по-слаб, но всъщност не е. Най-добрите играчи, които съм виждал или тренирал, всички от тях притежават едно важно качество – умеят да се движат по невероятен начин по терена. Ако легнат на една лежанка да вдигат щанга, те може да не са много силни така, но се придвижват наистина много, много добре по игрището. Независимо колко вдигаш от лежанка, това не означава, че си силен. Ако легнеш на една лежанка, това ти казва само колко си силен като вдигаш щанга от гърди. Това по никакъв начин не се пренася на баскетболното игрище, няма нищо общо с играта.

Умението да се движиш те прави велик играч. Коби Брайънт, например, няма да може да вдигне много тежести, но беше невероятен в придвижването. Майкъл Джордан – по същия начин. Ние тренираме играчи по различен начин – пресъздаваме играта като движение в три равнини: първата е движение напред-назад, наричаме я „стреловидна равнина”; вторият начин е от едната страна към другата по ширината на игрището, от ляво на дясно; третата равнина е въртене. Умението да се движиш по тези три равнини е жизненоважно за постигането на успех на игрището, независимо колко щанги можеш да вдигаш. Да можеш да се движиш е най-доброто качество, което един баскетболист може да притежава. И да се върна пак на въпроса – Дюрант се движи по изключителен начин. Може и да не вдига много тежести, но знае как да използва различни ъгли, да си създава преимущество.

 - Как става пренасянето на работа с тежести на баскетболното игрище?

 - По същия начин. Опитваме се да се движим по тези три равнини, като го правим само по специфичен за баскетбола начин. Може да използваме дъмбели, медицински топки, най-различни уреди, и работим по специална система, триизмерна. Така наричаме тези три равнини на движение – 3D. И с помощта на уредите, натоварваме играчите в тази 3D система.

- Преди НБА сте работил най-много с Фран Хейт, Разкажете малко повече този период...

- Той е бил асистент в Тексас преди да отида там. Като завърших работата си там през 2007 г., на него му трябваше асистент, завършил университет, който учи магистратура или докторантура. Станах такъв асистент при него и му помагах с баскетбол и физическа подготовка, получих уникална възможност за работа. Бяхме една година заедно, като през това време, през 2008 г., моят треньор Кен МакДоналд стана старши-треньор на Уестърн Кентъки, където играх. Кен ме покани и ми даде първата ми работа като треньор по физическа подготовка. Работехме заедно две години и през 2010 г.

Франк Хейт ми се обади и ми каза, че неговият треньор по физическа подготовка заминава за друго училище и така се върнах в Маями. След година заминахме за Мисури, защото той пое отбора на университета. Там останахме три години и след това отидохме в университета на Тълса и след една година се разделихме, защото заминах за Филаделфия. Доста дълго работехме заедно, имахме невероятни взаимоотношения, семействата ни са много близки. Едното ми дете се роди в Маями, където се роди и неговото. Изградихме много близко приятелство.

- Той как прие „повишението” Ви в треньор от НБА?

- Ами беше доста труден разговор. Защото винаги сме си казвали, че ще работим заедно. Трудно ми беше да отида в офиса му и да му кажа, че съм получил това телефонно обаждане и са ми предложили такава позиция. Всичко беше много трудно, защото семействата ни са близки и сме много добри приятели. Но прояви разбиране, че от дълго време искам да съм част от НБА.

- Когато направихте този скок, видяхте ли голяма разлика между начина на работа на колежанско ниво и в НБА?

- Различното е, че играчите са много по-добри. Всички играчи в НБА имат нещо уникално, всички се движат невероятно, за което вече говорихме. Независимо колко щанги могат да вдигат, всички, които достигат до НБА, са много, много талантливи. А и не са много като бройка, може би в Лигата има около 360 играчи. Баскетболистите са много по-талантливи от тези в колежите, но начинът, по който ги тренираме, е същият. Баскетболът не се променя, в общи линии е същия. Отново работим с триизмерната си система. Различното е също, че всеки играч в НБА си има свои собствени ангажименти. Когато си в колежа играчите са по-млади, нямат семейства и е по-лесно да се организират различни занимания с целия отбор, извън залата. В НБА всичко е професионално и играчите идват, вършат си работата – тренират, и след това заминават при семействата си. Има разлики, но основното е, че просто са по-добри играчи.

- С какъв тип играчи е по-трудно да се работи – с по-високите или с по-ниските?

- Всички играчи в НБА са много талантливи и са достигнали до това ниво заради таланта си. И високи, и ниски, са страхотни атлети. По-високите с по-дълги кости, по-дълги крайници, а част от оборудването, с което разполагаме, не е предназначено за супер високи хора. Но някои са. Сега отворихме нов тренировъчен комплекс за $85 млн. и много от уредите в него са точно за такива играчи. Но, да се върна на въпроса – ако трябва да избера кои играчи са по-трудни за трениране, ще трябва да кажа по-високите. Защото просто са по-големи и не винаги могат да използват уредите. Но в никакъв случай това не е проблем.

- Виждате ли промяна в играчите, с които сте работил в колежа, след като преминат в НБА?

- Да, както всички хора – и те порасват. Възмъжават, стават по-мъдри. Например Джордан Кларксън, който сега е в ЛА Лейкърс. Тренирах го когато беше между 20 и 22 години, сега е на 24-25 и е станал много по-мъдър като играч. Промяната е такава, че те просто стават мъже, а когато съм ги тренирал в колежите са били момчета.

- А можете ли да посочите до каква възраст играчите се развиват физически и кога това развитие спира?

- За всеки е различно. По-големите играчи се развиват малко по-късно, защото им отнема време да „попаднат в тялото си”. Центровете се развиват малко по-бавно от гардовете и крилата, но всеки играче е различен.

- А коректно ли е да се каже, че кариерите на баскетболистите се удължават благодарение на новите тренировки?

- Бих казал, че е така. Контузиите намаляват. Средната продължителност на кариерата на един играч в НБА е 3 години.

- През тази година трима ключови за НБА играчи прекратиха кариерите си, и то на сериозна възраст. Имате ли наблюдения върху това как те са се грижили за телата си?

- Коби Брайънт, Тим Дънкан и Кевин Гарнет. Това са три имена, които ще влязат в Залата на славата, и то много скоро. Едни от най-добрите баскетболисти, които някога са играли. Но за да можеш да играеш 20 години в НБА трябва да правиш всичко правилно – да се грижиш за тялото си, да ядеш най-здравословните храни, да правиш правилно малките неща, които са около теб. Само така можеш да оцелееш 20 години в НБА.

- Случвало ли Ви се е да казвате на Ваш играч: „Искам да тренираш като Коби” или „като Гарнет”?

-Не, не го казвам така. В разговорите с играчите, не искаш да го казваш по този начин. Но ако чета някоя статия за Коби, например, за това как обича да спи, защото това е най-доброто възстановяване, веднага мога да изпратя линк или да я покажа на някой от нашите играчи. И да им кажа: „Хей, възхищаваш се на този играч, той е един от най-добрите в историята, виж какво прави той”. Но да отговоря на въпроса – да, но трябва да го направя по-внимателно. Защото и да кажеш на някого: „Трябва да правиш това и това като Коби, за да станеш като него”, той никога няма да стане като Коби. Но можеш да му покажеш какво прави Коби и да го научиш, да го образоваш.

- Споменахте възстановяването, има ли достатъчно време за него в НБА?

- Това е проблем, и то – сериозен. Който се възстанови най-бързо има по-голямо преимущество, защото се играят 82 мача за около 9 месеца. Това е много. И то се играе в много тежка програма. Да речем, ние може да играем тази вечер във Филаделфия, утре вечерта – в Детройт, след това имаме един ден почивка, после сме в Денвър, и на другия ден отиваме в Сакраменто. Първото – играеш 4 мача за 5 дни, и второто – летиш от едната страна на държавата до другата. И всички тези фактори оказват влияние и правят по-трудно възстановяването. Който има най-добрите възстановителни навици и режим се справя по-лесно. Много е важно, това е голям проблем в НБА. Да можеш да играеш вечер след вечер е много трудно. Това е едно от нещата, които правят играчите в НБА уникални – могат да се справят натоварването.

- В този ред на мисли – как стои въпросът с употребата на забранени вещества за възстановяване?

 - Лигата следи внимателно, проверява играчи за забранени стимуланти. Засега не са хванали никого, от време на време има по някой, да речем, не с допинг, но пушил марихуана или нещо такова. Другите спортове в САЩ – американският футбол и бейзболът, се проверяват доста по-често. В НБА не е чак толкова строго.

- Променя ли се физическата подготовка на отборите в следствие на новия стил на игра, наречен „small ball”, който се налага най-вече от Голдън Стейт?

- Да, определено. Но, като цяло, философията ми като треньор винаги е била, че тренираш играчите да могат да изпълняват изискванията на старши-треньора. Когато бяхме в Мисури, първата ни работа с Франк Хейт беше да огледаме състава. Разбрахме, че играчите ни физически са по-малки и ниски и трябваше да изградим философията си около техните данни. Разбрахме се да тренираме играчите си да станат много бързи, много добри стрелци, да могат да пресират добре. И това ни донесе много успехи. По този начин играхме с Ким Инглиш, който след това отиде в НБА, той беше нашето крило, а беше само 190 см. Но пазеше играчи по 210 см. Начинът на работа зависи от това с какви играчи разполагаш.

- А сега с какви играчи разполагате във Филаделфия?

- В момента целият град е много развълнуван от привличането на Бен Симънс, №1 в Драфта (б.а. - интервюто е взето преди Симънс да счупи крак и да се подложи на операция, която го извади от игра за поне 3 месеца). Той е висок 208 см и неговото качество е, че може да играе като гард. Много хора дори го сравняват с Меджик Джонсън или ЛеБрон Джеймс. Другият ни ключов играч ще бъде Джоел Ембиид, той пропусна два сезона, защото счупи кост в крака малко след като беше избран под №3 в Драфта през 2014 г. Контузията му е и причината Сиксърс да вземат Тод Райт, тъй като е специалист в тази област. Да чукна на дърво, за момента Джоел се движи много добре и е може би най-уникалният баскетболист, който съм виждал. Висок е 218 см и е като Хакийм Олайджуон, но с много добра стрелба. Той ще е ключа на нашия отбор. Другите, които са вълнуващи в отбора ни, са Серхио Родригес, сега игра за Испания на Олимпийските игри, и Дарио Шарич, той беше в Рио с Хърватия.

Целият град много се вълнува за предстоящия сезон, защото имаме нови добри играчи. Отборът ни мина през едни 3 години, които бяха фаза за селектиране на баскетболисти. Сега вече ги имаме и стартираме нова фаза – да градим отбор. И е много забавно, искаме да го направим за дълго. Отборът ни да е добър години напред. Много отбори в НБА започват всеки сезон с „посредствени” играчи, печелят по 30-40 мача на сезон и не стигат до плейофите, или играят най-много един кръг там, и всеки сезон е един и същи. Нашите собственици искат да градят отбор, който ще е много добър за дълго време. Няма да стане веднага, но тази година ще е по-добра от предишната.

- Може ли да се говори за участие на Филаделфия в плейофите още тази година, от 2012 г. не сте участвали?

- Не знам, ще видим, ще видим как ще се получат нещата. Нашият отбор в момента е много млад, ще ни е нужно време. Няма да стане веднага. Ако ставаше веднага, всеки отбор щеше да може да го направи. Ако погледнем Сан Антонио Спърс – те минаха през същата фаза. Те са страхотен пример за това как се изгражда отбор. Много дълго време са много добри, вече 17-18 години са на топ ниво. Но преди това минаха по същия път.

- Преди Драфта тази година се говореше, че Филаделфия има интерес към Александър Везенков, има ли такова нещо?

- Не знам, не съм чул такова нещо. Цялото изживяване около Драфта е изключително забавна емоция. И е много трудно нещо. Защото има толкова много талантливи играчи, за които не знаеш как ще се обърнат нещата. Да имаш първи избор в Драфта е много лесно, но №24 и №26, които имахме тази година, бяха много трудни. Защото, като започне драфта, и всичките хора, които си планирал и имаш данни за тях, други отбори започват да ги взимат. И става много, много забавно, целият процес е много труден. Всеки има много играчи в своя „басейн”. Конкретно за Александър Везенков не съм чувал, може да е вярно, а може и да не е, не знам.

- А имате ли наблюдения върху него?

- Аз не, но имаме скаути, на които това им е работата. Те гледат играчи в Европа, в САЩ, но те не са треньори. А ние, от треньорския щаб, не се занимаваме с тези неща. Наша грижа са играчите, които имаме в момента. Миналата година знаехме, че ще вземем №1 или №2 и знаехме най-добрите играчи, които можеха да бъдат избрани. Но за следващите избори, треньорите не знаем нищо. Това е работа за скаутите.

Автор: Списание „За баскетбол”