Още по темата

Георги Глушков е първият и единствен наш баскетболист, играл в НБА с отбора на Финикс Сънс. Дългогодишен лидер в националния отбор на България. В момента той ръководи родната федерация по баскетбол. Срещаме се с бившия център в офиса му за интервю по повод впечатляващата му кариера и кампанията на "Стандарт" - "Спортните чудеса на България".

- Г-н Глушков, какво ви запали по баскетбола?

- Аз съм роден в един малък град - Трявна, където училището бе доста голямо. В него имаше игрища за баскетбол, за хандбал, за футбол. Имахме тенис маси, салон. Мъжкият ни отбор по баскетбол бе в Б група. Много често ходех да ги гледам. На мен много ми се играеше баскетбол, но не бях добър. Тогава имаше още окръжни първенства. Имаше възможност малките да играят по-често. Участвал съм в много състезания по футбол, по хандбал. На 10-12 г. бях по-силен хандбалист отколкото баскетболист. В общи линии бях високо момче, но не и най-високият.

Аз много исках да ида в спортно училище. За съжаление не ме приеха в Русе. После пробвах във Варна, в Плевен. В онези години критериите бяха много високи. Основно взимаха момчета над 190 см, а аз бях 184-185. От баскетболната федерация организира конкурс точно за високи момчета. Тогава във в. "Старт" имаше изрезки. Изпратих една такава на федерацията. Там ги разглеждаха и най-добрите отбори взимаха най-високите момчета. В Ямбол Симо Варчев си избра няколко имена, включително моето и ходих на проби. Организирано почнах да се занимавам с баскетбол на 1 април 1975 г. в Ямбол.

- Защо не се ориентирахте примерно към волейбола?

- В училище не сме играли волейбол. Нямаше много специалисти. То сега звучи малко особено, но тогава волейболът го практикуваха само пожарникарите и полицаите в задния двор на управлението в Трявна. Само там имаше игрище. Спомням си, че до 7 клас бях вратар на футболния отбор. После резервата ми, мой съученик ,стана вратар на националния отбор за кадети. Така че имаше конкуренция във всички спортове, но при волейбола не толкова.- Когато започнахте да практикувате организирано баскетбол, имахте ли цел?

- Винаги съм казвал, че треньорът е много важен. Той не е само да научи състезателя на основните баскетболни сръчности, ами и да го вдъхнови. Аз като отидох в Ямбол, никой не знаеше, че ще стана 208 см. Специалистите изключваха възможността да стигна дори 2 метра. В началото ме пускаха като крило, но после почнах да раста. Тогава треньорът ме хвана и ми каза, че трябва да си избера поне един играч и да го следвам. В онези години имаше много високи баскетболисти. Но аз си избрах италианската легенда Дино Менегин. Днес като се виждаме, му казвам "големият брат". Той се радва. Дино беше във вихъра си. И реших, че аз ще играя център. Тогава баскетболът беше много различен, не беше тотален, както е сега. Ръстът помагаше много на състезателите. На 17 години ме взеха в националния отбор за първи път. Спомням си, че ме сложиха в една стая с Атанас Голомеев. Той беше тогава най-голямата звезда, побъркваше ги. Това ме вдъхнови допълнително. С Наско още се бъзикаме за онези времена.

- Доста клубове сте сменили през годините. Защо не успявахте да се задържите за по-дълъг период?

- Сега ще ги преброим дали са толкова много. Първо до 1979 г. играх в Ямбол. Станахме трети на Купата, а после отидох в ЦСКА войник. Въпреки че не исках. Всички ходеха в казарма. През тези две години имах две тежки травми. Въпреки това успях да поиграя по половин сезон. Единият път си счупих ръката. След това много играчи оставаха в ЦСКА - пак срещу течението. Аз исках да стана много силен. А в ЦСКА всички бяха такива. Само национални състезатели. Не че не съм имал място там, но имах друга амбиция. Отидох в "Балкан" - станаха 3 отбора. Там бяха Сашо Везенков, Емил Йонов - друг набор национални състезатели. Там се получиха някои неща от личностен характер, с Иван Колев не можахме да се разберем. Тогава се отказах от ВИФ и кандидатствах във Варна. Значи там ми беше четвъртият отбор в България. След това отидох в Америка.

- Как се стигна до преминаването ви зад океана?

- Аз не съм присъствал на преговорите, на решението да ме пуснат. Когато трябваше да тръгна за САЩ, никой не можа да ми каже и никой не знаеше защо отивам.

- Как тогава са ви забелязали от Финикс?

- От НБА имат скаути навсякъде. Явно са гледали европейското първенство в Щутгарт, където нашият набор изпусна голям шанс да стане 5-и. Водихме с повече от 20 точки на Франция. Тогава реферите малко ги бутнаха - извадиха всичките ни основни състезатели за по 5 фаула. Имаше покана, ние я приехме. Сформирахме група, която да замине. И чак на летището разбрахме за какво става въпрос. Слизам от самолета и гледам безумно много камери. Мисля си, кой знае кой пристига. А те дошли за мен. Изведнъж се насочиха и аз трябваше да дам пресконференция. За мен беше много стряскащо, защото ние мислехме, че отиваме да сме част от някакъв приятелски мач Европа - Америка.

- Къде живеехте във Финикс и лесно се оправяхте с транспорта до залата?

- Аз не говорех английски тогава. Имаше доста перипетии да ме пуснат от България. Там поставих условията си, които бяха изпълнени. Спомням си, че първото, което си купих в САЩ, беше видео. Ето го тук в офиса ми. Но тогава парите ги взимаше държавата. Имаше няколко новобранци като мен. Настаниха ни в един комплекс. Ходих по тях.

Залата ни беше в един колеж, там тренирахме. Имаше огромно място в нея. Иначе аз веднага започнах да уча английски. Записах се на курс, който продължи някъде 3-4 месеца. След това почнах да говоря спокойно. През този период Божидар Такев, доайен на българския баскетбол, беше с мен. Това много ми помогна да бъда спокоен. В общи линии не съм имал кой знае колко трудности. Сложното беше, че трябваше да науча много неща, които в европейския баскетбол ги нямаше. Правилата бяха много различни. В Европа беше едно темпо, докато при тях имаше 10 човека, които играеха непрекъснато.

- След като почти никакви пари реално не са стигали до вас, не се ли оплакахте на шефовете на Финикс?

- Аз не бях притеснен, защото това беше нормално тогава. Все пак всичките преговори ги водиха други хора. Аз само подписах накрая. Американците бяха много щастливи, защото те не знаеха, че аз няма да получа пари. Шокът за тях беше след третия месец, като научиха. А те си пращаха всички пари предварително. Те дадоха около 250 000 долара за правата ми. Сега вече мога да преценя нещата. Те се явяват работодатели. И дават много голяма сума за един професионалист. Но в края на месеца той не взима нищо и е нещастен. Имахме разговор на тази тема. Те ми отговарят - "ние даваме толкова много пари, за да може нашите играчи да са щастливи, пък ти си нещастен". Аз им казах, че не съм толкова за парите, колкото, че не играя толкова, колкото ми се иска.

Накрая на сезона се оказа, че съм играл 14,5 мин средно на мач. Но това не ми стигаше. За днешните стандарти това е едно супер ниво за дебютант в НБА. Но на мен ми се струваше, че ще умра. Просто ще изгоря на пейката. Имаше 16 състезатели, 12 се събличат, 10 играят. Другите влизат за по 30 секунди. На мен ми се искаше да бъда непрекъснато в тези 10. Тогава казах на треньора, че не съм съгласен, ако ме държи седнал. Имаше и още един с моите претенции. Той беше много силен, преди Финикс е играл в "остън. Така се оформи ситуацията, че аз играх като малко крило.

- Кой е най-незабравимият мач за Финикс?

- Беше в предсезонната подготовка, когато все още се водех на проби. В един момент ни казаха, че отиваме да играем в Тусон, недалеч от Финикс. Трябва да идем в 15,00 ч на паркинга пред малката зала, където обикновено ни взима автобусът. И както често правят българите, аз бях там в 15,01 ч. И просто видях как рейсът потегля. Бях с един скаут. Чудихме се какво да правим. Имахме коли под наем. Напълнихме я догоре и тръгнахме след автобуса до залата в Тусон. Но рейсът не спря да ни вземе. В съблекалнята треньорът щастливо "вдигна двойка", което означаваше глоба. Но нищо, след това започна представянето. Обявиха името на Меджик Джонсън и другите. В един момент представиха Карим Абдул-Джабар. Всички в залата станаха и около 5 минути скандираха. Аз такъв момент не бях виждал. 15 000 души да крещят така. За щастие направих много хубав мач. Бях 24 минути на полето и вкарах 18 точки. Дори трябваше да пазя Джабар. Имах и касета от мача срещу ЛА Лейкърс, но за съжаление тя май изчезна някъде. Трябва да я изровя.

- Бяхте ли любимец за феновете на Финикс?

- За тях беше много странно. Те не бяха чували за България. Но смятам, че ме обичаха доста. Аз нали съм бял, бях нещо различно за тях.

- Разпознаваха ли ви по улиците?

- Още тогава отборите правиха много благотворителни акции. Например, един път отборът реши да събираме пари за болно дете. Акцията беше в един ресторант. Тогава треньорът стана шеф на заведението за обедно време, а помощниците му - салонни управители. Аз и всички играчи се облякохме. Хората ни се радваха. Разпознаваха ни всички, искаха снимки и автографи. И парите от този обяд плюс бакшишите отиваха за това дете. Един от моите съотборници искаше дори да стане готвач. Сложи от тези специфични шапки и отиде в кухнята. Добре че готвачите бяха там, че сигурно щеше да запали нещо. Постоянно пък имахме време за феновете. По 2-3 пъти на седмица ходихме по моловете и давахме автографи и снимки.

- Липсваше ли ви семейството?

- Телефоните бяха отворени тогава и можех да говоря спокойно с тях. Имаше тройна връзка предполагам (смее се). Говорихме си, защото Америка е доста далеч и носталгия рано или късно те обхваща.

- Графикът на мачове и тренировки в НБА е много натоварен, какво правехте в малкото свободно време, което ви оставаше?

- За 180 дни се изиграха 83 мача. В график за един месец са 20, а в другия са 10. Където са 20 двубоя, просто бяхме навън, взимаме си багажа и ни нямаше през цялото време. Но, където графикът беше по-разреден, общо взето стояхме във Финикс. Разхождахме се с приятели. Обикновено ходихме индивидуално на тренировка. С Лари Ненс много обичахме сутрин да си правим заниманията, да играем един на един.

Тренировките там бяха много интересни. Не се отделя време на всеки. Треньорът седи отстрани. После ни нареждаше в редица. Минаваше и казваше на всеки: "Ти имаш да работиш върху това, ти върху онова". И вече задачата е твоя да го направиш. Ходих често и на фитнес. Бях си намерил такава зала, която да работи денонощно. За моя изненада фитнесът ми беше пълен през нощта. Към 1-2 часа по тъмно. Прекарах доста време. Имах си инструктор и свалих доста килограми, цели 15. Сутрин пък ходех да тичам в парка.

- Парите и малкото време на пейката ли бяха единствената причина да напуснете?

- Аз нямах агент. Парите бяха взети от България. Аз обаче продължавах да си стоя там, а американците бяха полудели. Те казаха, че искат да имат щастливи хора. Така или иначе ми даваха някакви пари, въпреки че в договора ми не беше написано. Имах разговор с треньора. В него му казах, че не съм доволен от това, което получавам. Той ми отговори "аз много съжалявам, но не мога да ти гарантирам". Тогава започнах да се замислям, че ако стоя така на пейката, ще приключа курса. Треньорът казваше - на който му пушат кецовете, може и да играе, но може и да не играе. На който не му пушат кецовете, със сигурност няма да играе. Това беше положението.

- Кое е най-голямото име в баскетбола, срещу когото сте се изправял?

- Най-голямото име беше Джабар. 6 пъти играхме с ЛА Лейкърс и ме караха да го пазя. В началото бях много добре физически и го спирах по нестандартен начин. В България аз бях много висок и другите ме щипеха, хапеха и всякакви такива неща. От Джабар бях доста по-нисък и играх по този "мръсен" начин. Той се изнерви един-два пъти. Помня, че му откраднах една топка. А на следващата атака беше освирепял. Тръгна и мина през мен, а съдиите му свириха фаул. Щеше да стане бой за малко.

- А какво мислите за Майкъл Джордан?

- За съжаление не можах да играя с него. Той беше контузен за 6 месеца. Влезе чак в плейофите. В първия си мач вкара 66 точки. Той е уникално явление. Възхищавам му се.

- Смятате ли, че скоро може българин да заиграе в НБА?

- Има два начина, по които един българин може да отиде в Америка и да пробие. Единият е да замине там от много малък, да има качества, да бъде твърд и да се пребори с тази армия от баскетболисти. Другият вариант е през Европа да играе в силен отбор, да стане на 23-24 години, да закоравее. И тогава да отиде. Единствен с шанс за НБА е Сашо Везенков-младши. Желая му го. Момчето не се интересува от пари. Има цел да стане велик играч.

- След НБА отидохте да играете в Италия и Испания?

- Така, дотук станаха 4 клуба. Петият беше в Италия. Имаше лятна лига. Треньорът ми казва - искам от теб 10 борби и 10 точки. Аз го питам за колко минути. Той ми казва "за колкото те пусна". Веднага му се опълчвам. Тогава почнаха да идват тимове от Испания и Италия. Бях в "Ювекасерта Баскет" и "Сидис Реджо Емилия". Играхме финали, много оспорвано първенство беше. Станаха 6 клуба. После отидох и в Испания. Там бях в Таугрес Витория, станаха 7. Във всички тези отново моето желание да играя надделяваше. После се върнах във Варна. Не го броим за нов отбор (смее се). Накрая се ориентирах към приключване в Сиена и Пискинола. Да, значи наистина са много - цели 10 (смее се).

- Кой е най-незабравимият миг с националната фланелка?

- Аз играх с един набор момчета, които постигнахме определени успехи. Скоро Цецо Антов направи 50 години. Той е по-млад от нас. Завъртяхме лентата 35 години назад. Стана ни много приятно. 1985 г. ни беше моментът да станем 5-и в Европа.

Автор: Димитър Пенев, в-к "Стандарт"

Снимки: Tопспорт, Офциалният сайт на Ямбол